САВИНА
/разказ/
Оттатък канарите е пущинак. Тъничка пътечка се възкачва по стръмното; промушва се между тревите, лъкатуши насам-натам...На най-високото пътеката се разделя на две. Едната посока върви към “ранчото” на Душан. Това е една по-широка поляна, заградена с плет, в единия край има стаичка и навес. Тука са козите на Душан. Десетина кози са, щури, същински дяволи… Преди време един журналист от окръжния вестник нарече в репортажа си стопанството на Душан ранчо и така си остана до сега.
Душан по цял ден вири кривака след козите. Краката го болят вече, задъхва се по стръмното, но не се отказва от козите. Те му са всичкото на този свят. Той е едър мъжага - плещите му са като ония канари насреща. Гласът му e гърлен, крачката - широка... Веднъж в годината косата му вижда ножица - когато отива в града, да си оправи с търговците сметките от продажбата на млякото и кожите. Не върви някак да се яви пред хората неподстриган и неугледен.
Селото е в ниското. Гледано от скалите, то е една шепа къщи. Но си има всичко - черква, училище, читалище. /Училището е празно вече, читалището стои затворено./ И стопанство имаше. Навремето Душан не стана член на стопанството - не искаше да го командват и се засели в тоя пушинак…
Другата посока на пътеката води към Светата обител. Четири разклатени стени и слегнат, почернял покрив. На места покривът е продънен, вижда се гредоредът. Оттам нощем изхвърчат прилепи, които като призраци кръжат в тъмното…Между стените се мярка фигурата на поп Стайко. Той е слаб, с изпито лице. Расото сякаш е окачено на раменете му. Препъва се сред тревите и тътри едни сплъстени чепици. Косата му се подава на фитили под калимавката. На младини и той бе избягал от човешката суета в това скрито място. В манастира още имаше живот - идваха от селата да се помолят тука. Навръх на Голяма Богородица ставаше събор, колеше се курбан. Поп Стайко пееше с мелодичния си глас тропари в малката черквица, а жените и децата се нареждаха да му целуват ръка.
Вечер, като се търкулне слънцето към Голям баир и падне над полето сянка, Душан излиза от “ранчото” и сяда на високия камък под канарите. Затворил е козите, свършил си е работата за деня и може вече да почива. Камъкът е топъл още от слънцето, наоколо мирише на прясна трева. Закъснели птици прелитат към гнездата си. В ниското селото се е спотаило - къщите са наредени една до друга, като кокошки на прът. Във въздуха едва-едва се забелязва да пълзи пушек. Понякога над главата му изфучава самолет и после дълго се вижда в небето да белее една ивица...
От другата страна се вижда да полазва към поляната попът. Расото му се влачи по тревата. Вятърът размахва кичурите на брадата му. Калимавката е паднала над челото и скрива погледа му. Той дебне, дебне, хваща се за ня-коя клонка, внимателно пристъпва, ако има по поляната мокро. Накрая скръства ръце на гърдите си, като че ли е готов да се отдаде на молитва, и присяда на някое заветно място.Така седят - Душан на камъка, а попът на тревата. Седят и мислят - всеки своето си. Вечерта продължава да обгръща нежно света, полите й докосват земята, стопяват се една по една сенките. Накрая всичко става еднакво, червеното, синьото и зеленото се сливат - светът заприличва на море, в което се плискат скритите спомени и желания…
Ох, тия спомени!.. Душан се вглежда във вечерта. Счува му се и някакъв глас. Сетне в ушите му забълбуква и смях. Това е смехът на Савина… Ето я Савина, пристъпва по пътеката. Излязла е иззад канарите и идва насреща. Ходила е да бере билки. Кошницата се люлее на ръката й, полите на роклята й са мокри от росата. Лицето й е разцъфнало, устните аленеят, веждите й са извити. Цветът на очите й се променя - ту зелени стават, ту светлосини… Смехът й се усилва - въздухът трепти от този смях.
Душан стои на камъка. Гуглата е дигната над челото му. Гърдите му са открити. Той подава ръка на Савина. После двамата вървят към “ранчото”. Косите на Савина миришат на трева. Пазвата й се люлее...
Душан дълго лежи по гръб на леглото. Главата на Савина е върху ръка-та му. Светът сякаш е замрял. И времето все едно е спряло стъпките си. След всичко какво значение има светът какъв е и времето движи ли се?.. Савина е със затворени очи, все едно, че спи. Само пазвата й се надига. Едно кичурче от косата й е паднало над челото. Устните й са открехнати и зъбите й белеят… Колко пъти Душан бе преживявал тия мигове? Сега споменът е с него - вижда ясно всичко. Струва му се, че ако напрегне очи, ще забележи Савина да стои ей там на пътеката.
… Пак се бяха събрали двамата - Душан и поп Стайко. Седяха ето тука, до камъка. Поп Стайко отново бе преминал по ливадата. Стъпките му отначало предпазливо се бяха насочили към скалата; тялото му се накланяше, подтиквано сякаш от нещо. Той дойде до Душан и го изгледа. Очите му заничаха изпод калимавката.
- Добре дошъл, попе - надигна се Душан, - как тъй се реши да преплуваш?
- Ами седях, седях там...
- Ти все седиш. Пазиш някой да не ти открадне иконите.
- Не богохулствай !- сряза го попът.
Слънцето залязваше и светлината му бе позлатила всичко. Над ливадите се бяха проточили жълти сенки. И въздухът сякаш бе наситен с жълт прашец. Така нежно ставаше на душата, като гледаше човек наоколо!
Попът се отпусна до камъка, като подви расото под себе си. Душан, както винаги, седеше с изправена глава и опрени на коленете ръце.
Толкова години, двамата почти не бяха заставали така близо един срещу друг. Събрал ги бе залезът… Стаяха и гледаха към небето на запад, където едно облаче се бе закачило над хоризонта и постепенно се обагряше с червенина.
Разговорът се захвана около Савина - от само себе си.
- Смирението е божия черта - твърдеше попът. - Тя заставаше пред олтара, обвита в своята скромност и свенливост.
- Кой това? Савина ли?... - не вярваше Душан.
- Савина... Ей там, отдолу идваше. По оная, другата пътека.
- И кога това?
- Много често...
- Лъжеш, попе - удряше се по коляното Душан. - Савина и смирение!
- Ти знаеш ли истината за жените? Знаеш ли женската душа какво представлява?
- А ти да не би да знаеш?
- Жената е ангел. И ангелската душа е това, което най й подхожда.
- Значи Савина... От другата пътека?...
- Ако искаш вярвай. Но аз я видях такава, каквато е. Истинската.
- Истинската Савина беше друга.
- Каква?
- Жената, попе, е като ябълков цвят. Колкото се разтваря, повече й личи красотата.
- Не, смирението краси човека…
Измина много време след това. И отново се намериха на поляната двамата. Всеки имаше да съобщи на другия нещо. Водеше ги един към друг желанието да споделят.
- Ходих в селото - обясняваше Душан - и минах край къщата на Санита. Видях, че вратнята се отвори и излезе единият й син. Стъпваше тъй бързо... Едър в раменете и крачката му силна. Та се питам... То колко години се питам вече! И ще я разбера ли истината някога?
- И аз минах... И видях другия й син. Кротко момче. Очите му наведени надолу. Лицето му смирено. Рекох си... Понякога човек умира с тайната у се-бе си - каза попът.
- Седем години откак Савина я няма - отвърна Душан.
- Няма я - потвърди и поп Стайко.
- Смехът й сякаш никога не е изчезвал.
- И все едно, че още чувам молитвите й...
Бавно, бавно настъпваше вечерта. Всичко наоколо потъмня - и поляна-та, и храстите. Една звезда се показа на небето. Лъчите й весело затрептяха.
Двамата продължаваха да стоят на поляната. Гледаха към звездата, чието лице ставаше все по-ярко.
снимка: Деси Цветкова, от изложба в НХГ
