На път
(из цикъла “Градът”)
“Тъмница – денът.
Провала – нощта.
На пътя – без път.
И Крез – в нищета.”
Димитър Бояджиев
Бързаш, тръгваш на път.
На път далечен.
Скачаш
от едно място на друго.
Скакалец.
Къде си тръгнал?
Хората – обречени.
На пътя – без път!
Измъкваш се като крадец…
Мълчи градът.
И вкаменен, и вечен
във очите им.
Надеждите отдавна спят.
Загубили и светлина, и плът
като измамени сирени.
Спи градът.
Отдавна спи…
Къде отиваш ти?
💦💦💦💦💦
НАКАЗАТЕЛНИЯТ ЛАГЕР
“ Страданието е велико!”
В ушите му имаше някакво тихо бучене.
(Добре, че бе успял да си я прибере от Лагера!)
Жената лежеше сега странно изпъната в леглото. Имаше чувството, че всичко наоколо трепти, само тя беше неподвижна.
И не можеше да разбере кой я гледа. Той…или някой друг, в неговото тяло.
Тя вече не отваряше очи. Устните—плътно затворени, посинели.
Мъжът внезапно си помисли, че не той, а целият свят е изтръпнал— до мъртвост.
Не можеше, обаче, да се диша.
Направи усилие … и отвори широко прозореца.
Отвън нахлу студен въздух.
Много студен.
© Иван Бързаков, май 2022
( из предстояща книга)
снимка: Езерото с лилиите, Деси Цветкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар