ВАНЯ ИЗОВА ВЕЛЕВА,
(Струмица, Република Северна Македония)
КОГАТО СЕ РАЖДА ЖЕНА…
Казват, че и стрехите плачат,
когато се ражда жена.
Ридаят на глас,
изправени срещу небето,
викат силно,
опълчени на нощта.
Плачат стрехите
когато се ражда жена,
ама от радост.
Жена се ражда
под стрехите
свита в тишината,
изправена пред предизвикателства.
Тя не е проклетница
за да я жалите,
не е призрак,
за да бягате.
Тя е фенер в кладенец,
тя е токче върху калдъръм.
Ако огън ѝ подариш,
тя вода ще стори
ако вятър ѝ донесеш,
тя вятърна мелница ще бъде.
От камък гердан ще направи,
от коприва елек ще носи
защото жена е.
Ето, затова плачат стрехите,
когато жена се роди.
превод: Наталия Недялкова
🌷🌷🌷🌷🌷
Един опит за препев на творбата от известния македонски поет
ГЬОРГИ КАЛАЙДЖИЕВ
СЪВЕТ
Кой ли е нарекъл
среднощните часове
– "глуха доба",
щом олуците,
като развалена плоча,
повтарят един и същи тон
от стария, досаден
мокър рефрен.
Ето ти шанс
за суха възглавница:
облечи тъмни дрехи
за да ти бъдат мимикрия
в опита да се скриеш
в нощта.
Забрави чадъра си
на излизане,
ако искаш
да се наплачеш добре,
но да имаш алиби
пред нощните
"птици"- скитници.
превод: Наталия Недялкова
🐦🐦🐦🐦🐦
Amor vincit omnia
Едничка тя криле дарява
да не усещаш земното притегляне,
когато делникът ни приземява,
а приземяването тласка към безверие.
Понякога наричат я химера,
заблуда, фикция, измислица....
Едничка тя, обаче знае
как приживе да ни превръща в птици.
🕊🕊🕊🕊🕊
автор: Наталия ДимитроваАНА БУНТЕСКА, МАКЕДОНИЯ
Ana Bunteska
НЕ ТЕ ИЗПЛАКАХ…
Не те изплаках,
нито себе си утеших,
да си простя,
да си кажа, че не сгреших
и сълзи да роня
и за теб,
и за себе си,
да ни измия в тях и двамата,
та да олекне
и всички тежести в куфар да събера
и в някой празен вагон да ги оставя,
без да знам къде ще завършат.
Не те изплаках,
а казват, че по-тежко от сълза няма,
защото жегва,
гори отвътре
и бразди оставя,
които не се виждат на лицето,
но пък в душата оставят белези
като крив селски път,
за който не искам да знам накъде води
и не отминава
като спомен за хората,
които си по пътя изгубил…
Не те изплаках
и сега в себе си море имам,
а сърцето е като кораб
без кормило,
без капитан,
на вятър и вода осъден,
без да знае върху коя скала ще се разбие,
уморен от пътуване,
уморен от пътници,
и се лута тук и там,
без идея какво е по-натам,
солен и пробит…
Не те изплаках
и онези, близките, ще кажат
“будала, нямаш си никого”
а аз знам, че спокойствие нямам,
нито бентът ще издържи още дълго,
защото вместо кръв, солена вода в мен завира
и вените ми набъбват,
до скъсване, до болка,
докато един ден не се строша
като чаша, стискана дълго в ръка
и не се излея,
не изтека.
Не те изплаках,
не се изплаках,
не ни изплаках,
а клетите, за оплакване сме …
Превод Наталия НЕДЯЛКОВА
🌷🌷🌷🌷🌷
УБЕЖИЩЕ
Има толкова начини да се скриеш:
Да минеш незабелязано между капките.
Да се свреш в миша дупка.
Да се кюташ като лалугер.
Да се спотаиш в ъгъла.
Да се снишиш зад облак.
Да се потулиш вдън гори тилилейски или пък в дъното на душата си.
И да останеш незабелязан зад някоя маска – еднократна, трислойна, венецианска.
Има толкова начини да си намериш подслон:
В обятията на Морфей.
В окото на бурята.
В кръга на шегата или пък
в рамките на прав текст.
Дори и в небрано лозе.
Има толкова много надеждни и не толкова сигурни скривалища:
В царството на сънищата, където
вятърът е варен, а снегът е печен.
В устата на лъва или в очите на някого.
В най-широкия смисъл на думата, която вече е архаизъм.
Никой път не води доникъде. Но един от тях – през девет морета в десето – е вярната посока към
ПЕРСОНАЛНОТО УБЕЖИЩЕ.
В мидената черупка, която все някога ще роди бисер.
или
Между кориците на все още ненаписана книга, която все някога ще бъде прочетена.
Прогресива ГЕОМЕТРИКУС ( Наталия Недялкова)
♦️♦️♦️♦️♦️
ТИН УЕВИЧ, ХЪРВАТИЯ
ПЕСЕН ЗА БИСЕРИТЕ
Човече, ти, който не си като всички останали, не носи сърцето си върху разтворена длан и не мисли, че трябва да показваш на сакатите всички съкровища на душата си.
Спомни си, че на дъното на дълбоките океани безброй бисери страдат в мидените си черупки. Никой не ги вижда, никой няма да ги види, може би дори и звездния път, който се оглежда във водата, и въпреки това Вселенската красота попива от хубостта им.
Те няма да блестят върху женска гръд, нито пък някога ще искрят в пръстени. Смъртните ни очи няма да видят бисерите, ала ние се досещаме, че те съществуват.
И се радваме повече да се загатва за перлата, отколкото бихме се радвали, ако тя е пред нас. Пък затова, човече, който не си като всички останали, не носи сърцето си върху разтворена длан и не мисли, че трябва да показваш простотата на всички блага на душата си.
Превод: Наталия Недялкова
_____________________
Няма коментари:
Публикуване на коментар