Stoneman - Peter Rimmer, New Zealand

This story I was told

Of a man

Who went into the night

And turned to stone

Grey marbled cold.

Ferns a bed made

Moss a blanket

Trees held his dreams

In the weave of bough and leaves.

Whispered to the wind

His story told

To those who would listen

Those who could hear.

Sky watched over Stoneman

Sun dappled by day

Starlight and moon

Bathed his nights.

Stone remembers everything

Glacial, slow as the drift of continents

Deep as ocean trenches

Stoneman sleeps.

On his awakening

Rivers run cold

Mountains make runes

Telling of the time

Stoneman cried oceans

Sang the sad memory of sand.

Time wears even Stonemen

His memories scattered on beaches

Washed by the salt tears of the Stoneman

Who came from the stars

Wore the cloak of the world

To clothe his bones.

Became the night and the day

Cried oceans of loneliness

Remembered by sand

His story whispered on the winds

His song sung to the air

I heard the story of the Stoneman

Whispered on a dying breeze.

Страшната нощ - Деси Цветкова

Затворете вратите...

Смълчана земята,

сумрак и накацали

по тополите врани...

Не се виждат звездите,

сякаш всичко е

в тъмен килер прибрано...

Затворете вратите!

Вълците търсят луната;

и мирише на буря;

на среднощни вредители...

Бог да ни е на помощ!

Хризантемите чуват...

Затворете вратите!

Да изчакаме утрото,

ако рекъл е Господ,

да отмине нощта на Смъртта...

Залостете вратите!

Оцелелите ще копаем в пръстта...

ЛЮБОВ - Албена Тодорова Иванова

Любовта ли? Тя е красива следа,

ангелски порив,

молитва по голия гръб на земята.

Любовта, тя е чистата детска сълза,

сетна милувка

след дълга и тежка разлъка.

Любовта е целувка сред грохот

на конска езда,

сляпа надежда в неспирния глад на телата....

Любовта е родена в небето,

пълна със смисъл луна –

тогава, когато

вече не вярваш в съдбата.

Любовта има толкова много

различни лица

и е истинска дама с щури идеи в главата!

Тя е тази, когато си ти на ръба,

дето зарежда догоре

и изпълва

с наслада Душата!...

ИСКАМ ТАКАВА ЛЮБОВ! - Татяна Йотова

 

Искам такава любов:

да възкръсва, когато умира,

да не сгъва

под вятър стъбло

и дъха на Всемира

да спира!

Искам такава любов,

от която

морета пресъхват,

а пошепна ли стих

вместо зов,

да ме чуе –

от всички най-първа.

Искам такава любов –

през съдбата ми –

тънка тръстика,

да преплита от тръни крило

и без вино –

пияна да бликва!

Искам такава любов!

Да извайва от болката

сила,

нелечима во веки веков,

с дъжд от щастия

да ме закриля.

Искам такава любов!...

"Добрата новина" - Цветелина Манова

 

« Добрата новина е, че от любов не се умира. Лошата – също… »

Попитаха ме :

« Какво е това любов ? »

Това е

да ми изсъхнат костите

по теб

а после гарвани

да изкълват месата ми

и отнесат в гнездата си

онова чието име съм забравила

което се римуваше с « яйце »

Това е

да ми окапят

ноктитe по теб

а когато ме попиташ

какво ми е

да ти отвърна :

« Нищо »

Винаги като едно - Ива Тодорова

 

Възможно ли е любовта да се влияе от произхода ни? Важно ли е кои са родителите ни, когато я има? Има ли значение какво е семейството, от което сме произлезли? Може ли да обичаме даден човек, ако родителите ни са врагове или пък той има конфликт с някой от тях? Изобщо трябва ли да ни пука за миналото му, ако го обичаме и той ни отвръща със същото?

Много истории са потвърдили, че щом я има любовта между двама души, нищо друго не е от значение.

Помисли си за Ромео и Жулиета, чиито семейства са се мразили. Но това спряло ли ги е да се обичат? Не, щом са приели смъртта като единствена възможност да бъдат заедно.

Социалното положение на Джейн попречи ли на мистър Рочестър да я обикне? Не, защото той я обичаше заради добрата ѝ душа.

Неравностойното положение, в което Джейн намери своя любим отказа ли я да го обича?

Ами Рис Уинтърборн от бестселъра на Лайза Клейпас „Докато свят светува“ изостави ли любимата си Хелън, само защото е дъщеря на врага му Ванс? Не. Той я прие такава, каквато е и се влюби в нея заради самата ѝ същност.

Дали и Александър ще ме приеме, когато разбере кой е истинският ми баща? Дали връзката между нас ще продължи или той ще си тръгне от мен завинаги и ще ме намрази. Възможно ли е силните му чувства, които знам, че изпитва към мен, да се изменят?

Подобни мисли ме измъчваха, докато с Александър бяхме гаджета. Цели три години, в които аз криех една огромна тайна от него. Но нямах смелостта да му призная.

Проблемът се криеше в това, че Алекс е една от най-големите музикални звезди в страната ни, а един определен журналист разпространяваше всякакви недопустими лъжи за него и заради това двамата не се понасяха.

– Мразя този човек и всичко свързано с него – сподели ми веднъж той. – Постоянно разпространява лъжи за мен и критикува работата ми. Нищо не съм му направил, но той не се спира. Дори не се трогна, когато го осъдих и ми плати 10 000 лв. Но нали е великият Тихомир Николов. Имам чувството, че той е самият дявол.

Съответно аз бях изчадието на дявола и той щеше да ме намрази завинаги. Не можех да допусна това. Прекалено много го обичах, за да си позволя да го разочаровам и видя омраза в очите му.

Всичко щеше да бъде наред, докато смяташе Денис за мой баща, съдейки по имената ми. А и с Тихомир не общувахме. Той никога не е бил до мен. Не ме приемаше за дъщеря и аз не го исках за баща. Бях изключително доволна от семейството си и втория баща, който ме призна за свое дете, отгледа ме и винаги беше до мен. Затова нямах никакво намерение да разкривам тази подробност пред Алекс, колкото и да ми тежеше на съвестта. Само два варианта щяха да ме принудят да разкрия тази омразна истина – ако ми предложи брак или Тихомир се появи изведнъж и заяви, че съм негова дъщеря.

А както вървяха нещата през тези години, нямаше никакви изгледи за брак и нежелан баща. Александър беше прекалено зает с музиката си, турнетата и интервютата. Аз пък помагах на нашите да развиваме хотела и имах много ангажименти. Просто се чудех как успях да се срещна с него и да го впечатля. Защо от всички жени в този град той избра точно мен? Една най-обикновена двадесет и пет годишна жена, с кестенява коса, кафяви очи, лунички по лицето и ръст от 150 см, делящи я от земята.

Намерихме се, когато със семейството ми се преместихме в София. Някак си татко беше успял да се свърже с Александър и го беше поканил на церемонията по откриването на хотела. Така се запознахме. Между нас веднага се усети някакво привличане.

Среща след среща и чувствата ни пламнаха. Започнахме да излизаме, да се опознаваме, дори заживяхме заедно, въпреки че много внимавахме да не попадаме под прожекторите на журналистите. Александър не обичаше да споделя неща от личния си живот. Клюките го вбесяваха. Мен също. Пък и не желаех Тихомир да разбере за връзката ни. Не исках да му доставям удоволствието да ни нарани, като се появи и предяви правата си над мен, разваляйки отношенията ни.

Вярвах, че всичко се нарежда добре, докато съдбата не реши да провери любовта ни.

Беше през една дъждовна есенна вечер, в третата година от връзката ни. Вечеряхме, след като той се беше върнал от двумесечно турне из страната. Явно много му бях липсвала, защото постоянно ме прегръщаше, целуваше ме и не отделяше синия си поглед от мен. И на мен не ми беше леко. Телефонните разговори не ни стигаха. Копнеех да е до мен, да прегръщам широките му силни рамене, да заравям нос в копринената му кестенява коса, да се надигам на пръсти, за да получа сладка целувка и да слушам приказния му глас.

Не млъкнахме нито за секунда. Разговаряхме за всевъзможни неща, а аз се интересувах от всичко, случило му се на концертите.

– Песните, които написах за теб, много се харесаха на публиката – ентусиазирано отбелязваше той, държейки ръката ми. – Ти моето вдъхновение, Елиза.

– Радвам се, че е така – усмихнах се аз, доволна от изявлението му. – Ти също ме вдъхнови да направя много неща.

– И смятам винаги да бъде така – каза той и ме придърпа в скута си, а очите му заблестяха дяволито.

– Алекс! – изписках аз. – Рано е за това. Някой може да дойде и да ни види.

Той се разсмя и започна да ме целува.

– Не ме интересува. Знаеш ли колко време бях без теб? Цели два месеца. Това едва не ме уби. Сега искам да се съживя. Дори ще се зарадвам, ако някой стане свидетел на това, което се каня да направя.

Внимателно ме подбутна, за да се изправя, извади нещо от джоба на дънките си и коленичи пред мен.

Едва не получих сърдечен удар. Кръвта ми замръзна. Дишането ми се затрудни, а Алекс отвори кутийката с блестящ пръстен и ме погледна, готвейки се да произнесе речта си.

– НЕ! – изкрещях аз и се разплаках. – Моля те да не правиш това! Много те обичам, но не ми предлагай брак! Не искам да ме принудиш да ти призная нещо, заради което ще те изгубя.

Последва ме до стаята ни, където аз се строполих като изсъхнало дърво на леглото, а той ме наблюдаваше изумено.

– Защо не искаш да ти предложа брак? – веднага поиска да разбере. – И какво е това, което криеш от мен? Как така ще ме изгубиш?

Задавих се от плач, а той седна до мен, потупа ме по гърба и зачака. Разтреперих се цялата и започнах да си гриза ноктите.

– Елиза! – това беше навикът ми, който го дразнеше. – Не си яж ноктите, а ми кажи какво става!

– Не мога – изхлипах и изтрих ръцете си в блузата си, обмисляйки думите си и начин да отклоня вниманието му от идеята. – Не знам откъде ти дойде тази идея. И ти и аз сме заети с кариерите си. Защо искаш да се женим? И така сме си добре. Обичаме се и се грижим един за друг. Какво не ти стига?

– Искам да носиш фамилията ми и да си моя съпруга – твърдо заяви Алекс. – Искам да имаме деца, носещи нашата фамилия. Искам да сме истинско семейство.

– И без да нося фамилията ти, съм твоя – отвърнах му аз, а сълзите не спираха да се ронят по бузите ми като есенни листа. – Ние сме истинско семейство и без брак.

Видях как хиляди емоции, точно като времето, се изредиха през лицето му и накрая надделя гневът му. Той скочи от леглото и сложи ръце на кръста си.

– Какво ти става, за бога? Защо увърташ, а не караш направо? Признай ми какво те измъчва? Коя нормална жена не мечтае любимият ѝ да ѝ предложи брак? Или всичко между нас е лъжа и аз не съм твоя любим?

Веднага се озовах до него и сложих ръце на гърдите му, а душата ми се разкъса от предположението му, че не го обичам.

– Обичам те с цялата си същност, Алекс. Затова не искам да ми предлагаш брак. Между нас има една тайна, която се страхувам да ти разкрия.

– Рискувай! – окуражи ме той и стисна раменете ми. – Нека да разберем заради какво ще ме изгубиш!

Нямаше връщане назад. Нищо не можех да направя. Беше дошъл моментът на истината. Нямаше как да избягам и да се скрия някъде от него. Щеше да ме намери навсякъде, дори и на луната, и да продължи да упорства.

– Нищо не съм направила – избъбрих аз, впивайки очи в неговите. – Не съм виновна, че така се е получило. Просто се е случило и аз не съм имала избор. Никой не избира родителите си.

– Защо говориш за родителите си? – смръщи вежди той.

– Защото е свързано с тях, Алекс. По-точно с баща ми. – замълчах, опитвайки да си поема хубаво въздух и продължих. – Човекът, чието име и фамилия нося, не е биологичният ми баща.

Алекс подсвирна и поклати глава.

– Как така?

– Истинският ми баща ме е изоставил още преди да се родя. Но за жалост във вените ми тече неговата кръв. А ти не искаш да имаш нищо общо с този човек, защото го смяташ за самия дявол.

След признанието ми, двамата потънахме в непоносима тишина. Той пусна раменете ми и се обърна към прозореца. Аз замръзнах на мястото си, очаквайки новото му избухване. Опитах да се овладея. Сълзите ми нямаше да го трогнат, ако в него се пробуди омраза към мен.

– Искаш да ми кажеш, че истинският ти баща е Тихомир Николов ли? – долетя суровият му въпрос.

– Той е – потвърдих аз. – Но не си общуваме. Той не ме иска за дъщеря и аз не го искам за баща. Моят баща е и винаги ще бъде Денис.

Алекс ме погледна през рамо и скръсти ръце пред гърдите си.

– А той знае ли за съществуването ти и за връзката ни?

Застанах до него и започнах да му обяснявам как точно стоят нещата.

– Знае за съществуването ми, но не го е грижа. Интересува го само кариерата си. Обича да прави хората нещастни. Вълнуват го пикантните клюки. А когато няма такива, той сам си ги измисля. Както прави с теб. Не един път те е обидил, а нагруби и за семейството ти. Поради тази причина си мисля, че ти няма да искаш да бъдеш с мен.

Реакцията му ме докара до нов емоционален изблик. Притегли ме в обятията си, притисна ме с големите си ръце и се разсмя.

Разсмя се в този напрегнат момент, когато аз почти не напуснах тялото си.

– Опасявала си се, че общата ти кръв с Николов ще ни раздели – нежно изтъкна той, галейки косата ми. – Страхувала си се, че ще се откажа от теб, заради тази дребна подробност?

– А няма ли? – попитах го с писклив глас. – Сигурен ли си, че няма да ме намразиш, защото съм негова дъщеря?

Той се вгледа многозначително в мен.

– Как си мислиш, че ще те намразя, заради нещо, което не е по твоя вина? Ти сама каза, че не избираме родителите си. Не си искала той да ти е баща и не си виновна, че е такъв долен злобар.

– Така е – бързо се съгласих.

– Тогава защо си се измъчвала в продължение на три години и не си ми казала, че той ти е баща? Трябваше да го науча още в самото начало. Така щях да съм наясно защо толкова много се притесняваш, когато сме навън.

– Не ти казах, защото ме беше страх, че ще се разделим. Не исках да те изгубя заради човек, който никога не ме е обичал.

– Никога няма да ме изгубиш – категорично обяви той и за потвърждение ме целуна.

Потопихме се в страстния момент и в любовни обещания.

Може би все пак ни беше писано да сме заедно, независимо чия дъщеря съм. Май напразно съм се тормозила цели три години, че ще изгубя любимия си. Осъзнах го в тази студена есенна нощ и бях облекчена, че между нас вече няма никакви тайни. Всичко беше споделено и прието.

– Ти си моя! – подчерта Алекс, след като ме притисна до голите си гърди и придърпа завивките, за да ни покрие. – Запомни, че душите ни си принадлежат, както и сърцата ни. Важна е само нашата любов.

– Важна е само нашата любов – повторих аз и се усмихнах. – Завинаги ще бъде така.

*****

Няколко дни по-късно във всички вестници и в социалните мрежи излезе новината, че аз и Александър сме заедно. Виновникът за това беше, естествено, не кой да е, а баща ми - Тихомир Николов, който ни нападаше с грубиянски измислици.

– Алекс! – направо изревах аз, когато го видях да влиза в хотела. – Кой е казал на Тихомир Николов, че сме заедно?

Той дойде при мен и ме прегърна през раменете.

– Аз му казах – шокира ме той. – Лично отидох при него и му заявих, че независимо колко много ме ненавижда, независимо от всички гадости, които изписа за мен и семейството ми, аз никога няма да се откажа от дъщеря му и ще се оженя за нея.

– Наистина ли си го направил? – настоях аз, а той потвърди с кимване. – Но защо?

– За да може спокойно да се разхождаме из улиците на града и да не ни пука кой ще ни обсъжда. Такъв е моят живот, любима, а аз имам намерението да си част от него, докато не поема последния си въздух.

– Алекс! – разсърдих му се аз и го тупнах по рамото. – Никога не говори за страшни неща!

Той ме прегърна и ме целуна. Истинско блаженство. Налагаше се да свикна с мисълта, че вече съм свободна от всички страхове и виновникът за това беше той.

Александър ме освободи от всичките ми страхове и въпреки всичко, което беше изписано от журналистите и от „баща ми“, двамата продължихме да се държим като едно.

Съществува ли още онази любов - Божана Харизанова

 

Съществува ли още онази любов

като пъпка невръстна,

в майски ден и под снежен покров,

всеки миг да расте, да разцъфва!?

Съществува ли още?

Като пламенна жар

да избухне за миг светлината

и захвърлили всеки, своя товар,

да отворим на Рая вратата.

Пепел прехвърча, развилнял се пожар

дланите наши обгръща.

От кал бяхме и ще станем на кал,

само Тя...пак ще се връща!

АНГЕЛИНА - Христилия Кулева

 

картина: Иван Гайдаров

По онова време, за което искам да ви разкажа, Добрин тъкмо бе завършил държавното каменоделно училище в село Кунино. Върнал се в родното си село Широка лъка, той всяка заран ставаше още преди изгрев слънце и поемаше по баирите край селото – оглеждаше поляните из гората, твърдо решен да си хареса най-подходящата за своя занаят. Още от училище мечтаеше да извая най-прекрасната статуя, която да го утвърди като скулптор. Учителят му Йозеф Шквара му беше казал:

– Преди да започнеш на дялаш камъка го опипай добре с ръце, усети душата му, разбери къде би искал да стои, как ще се слее с мястото, което си избрал за него и чак тогава хвани чука и длетото. Тогава удариш ли първия път, няма да можеш да спреш докато не го видиш как ти проговаря.

– Господин Шквара – каза тогава Добрин – камъкът има ли душа?

– Има, моето момче. Част от твоята душа ще влезе в камъка, ако той хареса ръцете ти. Трябва да усетиш това, трябва да милваш камъка с любов и тогава той ще ти се открие, ще се влюби в ръцете ти и ти ще можеш да изваеш всичко от него. Любов е нужна, момче. Любов и разбиране.

Тези думи тогава много го учудиха, но после лека-полека той разбра за какво говореше учителят-специалист Шквара.

Добрин мечтаеше да открие най-хубавата слънчева полянка сред боровата гора, на която неговите скулптури ще оживяват. Така когато хората решаха да дойдат, за да си купят някоя, те щяха да търсят също най-подходящото място за одухотворения камък, както казваше неговият учител в каменоделното училище.

Като иглички се забодоха в ума му думите на Шквара при дипломирането му:

Твоят камък има душа, Добрин. Ти ще станеш велик скулптор. Ти си роден за това, моето момче. Някои от съучениците ти ще градят къщи, мостове, чешми от дялан камък, но твоите камъни ще говорят.

И му разказа за Мойсей, сътворен от Микеланджело. Каза му как скулпторът ударил статуята по коляното с думите „Мойсей, говори!“. Толкова жива и одухотворена изглеждала каменната фигура на Мойсей, излязла от ръцете на Микеланджело.

Тогава той много се смути, зачерви се от притеснение, сърцето му се разтупа учестено от отговорността, която щеше да носи пред своя учител.

Добрин замръзна на място. Беше излязъл на една прекрасна поляна, оградена от високи борове, цялата покрита с пъстри горски цветя, около него жужаха пчели, прехвърчаха разноцветни пеперуди. Прехласна се по слънчевите петна и прекрасната народна песен, която огласяше родопския балкан. За любов пееше гласът, за любов и копнеж по родното място.

Изведнъж на поляната излезе с букет горски цветя в ръцете Ангелина. Позна я Добрин. Господи, в каква красавица се беше превърнало онова невзрачно момиченце, чиито плитки обичаше да дърпа той.

Изненадана от срещата, Ангелина се закова на място, след това смутена, понечи да се върне обратно. Добрин я повика:

– Чакай, ангелче, на къде хукна. Толкова време не сме се виждали – каза Добрин. – Много си пораснала.

– Бате Доби, и аз отдавна не съм те виждала. Я в какъв мъж си се превърнал. Чух, че си се върнал. Тук ли ще останеш или ще бягаш към града?

– Тук ще остана. Сега си търся подходящо място.

– Това ли ти хареса?

– Да. Много ми харесва тази поляна. Хем е близо до селото, хем е обградена от боровете. Няма да се чува много шума от чукането по камъка. А и нали помниш, още когато бяхме малки, ти бях казал за мечтата си – да имам къща сред гората.

Минаха няколко години. Добрин построи къща, хубава, на два ката, на същата тази поляна, която толкова много хареса и на която срещна Ангелина. На която поиска ръката ѝ. На която вдигнаха сватбата си.

Ангелина беше народна певица. Няколко пъти от София идваха да я записват. Снимаха я как пее на тази същата поляна, снимаха я как шета из къщата, снимаха и скулптурите на Добрин.

Един ден, той реши да увековечи Ангелина. Цяла седмица я наблюдаваше как шета из къщи, как се движи между цветните лехи по поляната, превърнала се в двор, как милва скулптурите, които той е изваял, преди някой да ги отнесе да красят неговия дом или двор. Скицираше всяко нейно движение, запечатваше на харния всяка нейна поза. Накрая тръгна да търси подходящ камък. Заедно с Ангелина избираха повече от година материала. Колко скални къса оглежда, опипва и гали преди най-после да каже:

– Ето, този ще е. Харесва ли ти, любов моя?

– Хубав е. Ще изглеждам много по хубава, отколкото съм, когато го изваяш – отговори Ангелина.

Докараха с каруца камъка и го положиха на поляната. Добрин веднага се зае с чука и длетото. От сутрин до вечер „ваяше“ скалата. Под сръчните му ръце малко по малко се раждаше снагата на Ангелина. Цяла година работи над скулптурата. И най-сетне усилията му бяха възнаградени. Ангелина от камък се издигаше насред поляната. Около нея цветя, пеперуди. Ябълковото дръвче беше свело клони, отрупани с плод над нея. А тя бе протегнала ръка, сякаш искаше да си откъсне една ябълка. Луната изгря и тялото на каменната Ангелина засвети като вълшебно.

Живата Ангелина стоеше до мъжа си и се възхищаваше на скулптурата.

Добрин прегърна жена си и каза:

– Сега си имам две Ангелини – и се засмя с топлия си глас.

– Ако я облечем като мен, може да ме сбъркаш – засмя се и Ангелина. – Като слизам в селото, ще обличам статуята, за да не тъгуваш по мен – намигна му закачливо тя.

Той прегърна двете Ангелини и почувства, как част от душата на жена му премина в каменната Ангелина.

Беше толкова щастлив!

Хората от Широка лъка се извървяха да разглеждат скулптурата. Цъкаха и си тръгваха с думите:

– Златни ръце имаш, Добрине. Браво, майсторе!

Мълвата за прекрасната статуя се понесе от уста на уста. Започнаха да идват ценители и да искат да я купят. Но това бе единствената статуя, която Добрин не искаше да продаде в никакъв случай. Заваляха заявки и Добрин започна да печели добре.

Всичко беше прекрасно, като в приказка, до момента, когато Ангелина се разболя – почти непрекъснато я болеше главата. Зрението ѝ започна да отслабва. Все по-често се препъваше, не видяла някой камък, все по-често се налагаше да „гледа“ с ръцете си. Тръгнаха по лекари, но лечение не можа да се намери. Една по една Добрин продаде всичките си скулптури. Където чуеше, че има добър лекар, продаваше някоя скулптура и водеше своето Ангелче, с надеждата, че този път ще е за добро, а не нахалост.

Остана само каменната Ангелина. С нея не искаше да се раздели. Но… Един ден стана ясно, че жена му има тумор в мозъка и единственото спасение е операция. Струваше много скъпо. Вече бяха продали всичко за неуспешното досега лечение. Останала беше само нейната статуя.

Добрин се обади на онзи чужденец – Нику Карнечи, който няколкократно идваше с желанието да я купи и всеки път предлагаше по-голяма цена. Добрин все отказваше под предлог, че тук, на тази поляна, сред тези дървета и цветя е мястото на каменния ангел – неговата каменна Ангелина.

Преди година Нику предложи отново да я купи.

– Купил съм имот в Карпатите. Къщата е на поляна подобна на тази. Ще бъде като у дома си. Близко е до Синая. Ще ми идвате на гости и ще ѝ се любувате. А и ти имаш златни ръце, майсторе, ще си направиш нова. Продай ми я, братле – примоли се Нику.

Тогава Добрин беше непреклонен, но сега имаше нужда от парите. Каменната Ангелина щеше да спаси тази от кръв и плът.

Нику дойде и отнесе скулптурата. Не се възползва от нуждата на своя приятел – плати толкова, колкото предлагаше предходната година.

Добрин заведе жена си в София и плати за операцията. Но Ангелина не можа да се пребори. Почина на операционната маса.

Погребението изяде и остатъка от парите на Добрин. Не му остана нищо. Той потъна в скръбта си. Една мисъл го гризеше отвътре – трябваше да продаде къщата, а не каменния ангел. Та нали това беше неговата Ангелина.

„В камъка беше душата ѝ. Тя затова не оцеля при операцията.“ – мислеше Добрин и реши да си я върне.

И тръгна – тръгна пеш, защото нямаше вече нищо. Само желанието да я види отново и да си я прибере. Щеше да предложи имота си на Нику. Дано той се съгласеше да му върне статуята.

Вървеше и вървеше. Понякога някой го вземаше от съжаление в каруцата си, друг път някоя кола го прибираше за няколко километра… Работеше каквото му падне по пътя, за да може да припечели нещо и да продължи нататък.

След шест месеца най-после стигна до Синая. Беше тръгнал от Широка лъка напролет, а вече беше късна есен. Пожълтелите листа на дърветата танцуваха прощално танго с вятъра.

Накрая на силите си, след още два дена, Добрин се добра до къщата на Нику Карнечи. От далеч видя Ангелина. Нику не бе го излъгал. Тя се издигаше, също както в Широка лъка, под едно дърво, но не ябълково, а крушово.

Нику излезе да посрещне Добрин, но той не го видя. Гледаше Ангелина. Протегна ръце към нея, прегърна я и прошепна: „Прости ми, ангелче. Аз съм виновен, не трябваше да те продавам. Душата ти е в този камък. Затова ли си отиде, любов моя? За мен няма живот на този свят без теб. Прости ми, ангелче мое.“

Небето притъмня. Изви се буря. Едри капки дъжд забарабаниха по земята, сляха се със сълзите на Добрин, окъпаха статуята и тя заблестя под дъжда.

Заваля още по-силно, сякаш небето плачеше. Добрин се свлече надолу, целуна каменната ръка на жена си и издъхна в краката на статуята.

Светкавица прониза небето.

Нику се кълнеше, че в този момент видял как душите на Ангелина и Добрин, прегърнати, се издигнали в небето.

View insights

58 post reach

All reactions:

5You, Пепи Д., Станислава Ганчева and 2 others