АНГЕЛИНА - Христилия Кулева

 

картина: Иван Гайдаров

По онова време, за което искам да ви разкажа, Добрин тъкмо бе завършил държавното каменоделно училище в село Кунино. Върнал се в родното си село Широка лъка, той всяка заран ставаше още преди изгрев слънце и поемаше по баирите край селото – оглеждаше поляните из гората, твърдо решен да си хареса най-подходящата за своя занаят. Още от училище мечтаеше да извая най-прекрасната статуя, която да го утвърди като скулптор. Учителят му Йозеф Шквара му беше казал:

– Преди да започнеш на дялаш камъка го опипай добре с ръце, усети душата му, разбери къде би искал да стои, как ще се слее с мястото, което си избрал за него и чак тогава хвани чука и длетото. Тогава удариш ли първия път, няма да можеш да спреш докато не го видиш как ти проговаря.

– Господин Шквара – каза тогава Добрин – камъкът има ли душа?

– Има, моето момче. Част от твоята душа ще влезе в камъка, ако той хареса ръцете ти. Трябва да усетиш това, трябва да милваш камъка с любов и тогава той ще ти се открие, ще се влюби в ръцете ти и ти ще можеш да изваеш всичко от него. Любов е нужна, момче. Любов и разбиране.

Тези думи тогава много го учудиха, но после лека-полека той разбра за какво говореше учителят-специалист Шквара.

Добрин мечтаеше да открие най-хубавата слънчева полянка сред боровата гора, на която неговите скулптури ще оживяват. Така когато хората решаха да дойдат, за да си купят някоя, те щяха да търсят също най-подходящото място за одухотворения камък, както казваше неговият учител в каменоделното училище.

Като иглички се забодоха в ума му думите на Шквара при дипломирането му:

Твоят камък има душа, Добрин. Ти ще станеш велик скулптор. Ти си роден за това, моето момче. Някои от съучениците ти ще градят къщи, мостове, чешми от дялан камък, но твоите камъни ще говорят.

И му разказа за Мойсей, сътворен от Микеланджело. Каза му как скулпторът ударил статуята по коляното с думите „Мойсей, говори!“. Толкова жива и одухотворена изглеждала каменната фигура на Мойсей, излязла от ръцете на Микеланджело.

Тогава той много се смути, зачерви се от притеснение, сърцето му се разтупа учестено от отговорността, която щеше да носи пред своя учител.

Добрин замръзна на място. Беше излязъл на една прекрасна поляна, оградена от високи борове, цялата покрита с пъстри горски цветя, около него жужаха пчели, прехвърчаха разноцветни пеперуди. Прехласна се по слънчевите петна и прекрасната народна песен, която огласяше родопския балкан. За любов пееше гласът, за любов и копнеж по родното място.

Изведнъж на поляната излезе с букет горски цветя в ръцете Ангелина. Позна я Добрин. Господи, в каква красавица се беше превърнало онова невзрачно момиченце, чиито плитки обичаше да дърпа той.

Изненадана от срещата, Ангелина се закова на място, след това смутена, понечи да се върне обратно. Добрин я повика:

– Чакай, ангелче, на къде хукна. Толкова време не сме се виждали – каза Добрин. – Много си пораснала.

– Бате Доби, и аз отдавна не съм те виждала. Я в какъв мъж си се превърнал. Чух, че си се върнал. Тук ли ще останеш или ще бягаш към града?

– Тук ще остана. Сега си търся подходящо място.

– Това ли ти хареса?

– Да. Много ми харесва тази поляна. Хем е близо до селото, хем е обградена от боровете. Няма да се чува много шума от чукането по камъка. А и нали помниш, още когато бяхме малки, ти бях казал за мечтата си – да имам къща сред гората.

Минаха няколко години. Добрин построи къща, хубава, на два ката, на същата тази поляна, която толкова много хареса и на която срещна Ангелина. На която поиска ръката ѝ. На която вдигнаха сватбата си.

Ангелина беше народна певица. Няколко пъти от София идваха да я записват. Снимаха я как пее на тази същата поляна, снимаха я как шета из къщата, снимаха и скулптурите на Добрин.

Един ден, той реши да увековечи Ангелина. Цяла седмица я наблюдаваше как шета из къщи, как се движи между цветните лехи по поляната, превърнала се в двор, как милва скулптурите, които той е изваял, преди някой да ги отнесе да красят неговия дом или двор. Скицираше всяко нейно движение, запечатваше на харния всяка нейна поза. Накрая тръгна да търси подходящ камък. Заедно с Ангелина избираха повече от година материала. Колко скални къса оглежда, опипва и гали преди най-после да каже:

– Ето, този ще е. Харесва ли ти, любов моя?

– Хубав е. Ще изглеждам много по хубава, отколкото съм, когато го изваяш – отговори Ангелина.

Докараха с каруца камъка и го положиха на поляната. Добрин веднага се зае с чука и длетото. От сутрин до вечер „ваяше“ скалата. Под сръчните му ръце малко по малко се раждаше снагата на Ангелина. Цяла година работи над скулптурата. И най-сетне усилията му бяха възнаградени. Ангелина от камък се издигаше насред поляната. Около нея цветя, пеперуди. Ябълковото дръвче беше свело клони, отрупани с плод над нея. А тя бе протегнала ръка, сякаш искаше да си откъсне една ябълка. Луната изгря и тялото на каменната Ангелина засвети като вълшебно.

Живата Ангелина стоеше до мъжа си и се възхищаваше на скулптурата.

Добрин прегърна жена си и каза:

– Сега си имам две Ангелини – и се засмя с топлия си глас.

– Ако я облечем като мен, може да ме сбъркаш – засмя се и Ангелина. – Като слизам в селото, ще обличам статуята, за да не тъгуваш по мен – намигна му закачливо тя.

Той прегърна двете Ангелини и почувства, как част от душата на жена му премина в каменната Ангелина.

Беше толкова щастлив!

Хората от Широка лъка се извървяха да разглеждат скулптурата. Цъкаха и си тръгваха с думите:

– Златни ръце имаш, Добрине. Браво, майсторе!

Мълвата за прекрасната статуя се понесе от уста на уста. Започнаха да идват ценители и да искат да я купят. Но това бе единствената статуя, която Добрин не искаше да продаде в никакъв случай. Заваляха заявки и Добрин започна да печели добре.

Всичко беше прекрасно, като в приказка, до момента, когато Ангелина се разболя – почти непрекъснато я болеше главата. Зрението ѝ започна да отслабва. Все по-често се препъваше, не видяла някой камък, все по-често се налагаше да „гледа“ с ръцете си. Тръгнаха по лекари, но лечение не можа да се намери. Една по една Добрин продаде всичките си скулптури. Където чуеше, че има добър лекар, продаваше някоя скулптура и водеше своето Ангелче, с надеждата, че този път ще е за добро, а не нахалост.

Остана само каменната Ангелина. С нея не искаше да се раздели. Но… Един ден стана ясно, че жена му има тумор в мозъка и единственото спасение е операция. Струваше много скъпо. Вече бяха продали всичко за неуспешното досега лечение. Останала беше само нейната статуя.

Добрин се обади на онзи чужденец – Нику Карнечи, който няколкократно идваше с желанието да я купи и всеки път предлагаше по-голяма цена. Добрин все отказваше под предлог, че тук, на тази поляна, сред тези дървета и цветя е мястото на каменния ангел – неговата каменна Ангелина.

Преди година Нику предложи отново да я купи.

– Купил съм имот в Карпатите. Къщата е на поляна подобна на тази. Ще бъде като у дома си. Близко е до Синая. Ще ми идвате на гости и ще ѝ се любувате. А и ти имаш златни ръце, майсторе, ще си направиш нова. Продай ми я, братле – примоли се Нику.

Тогава Добрин беше непреклонен, но сега имаше нужда от парите. Каменната Ангелина щеше да спаси тази от кръв и плът.

Нику дойде и отнесе скулптурата. Не се възползва от нуждата на своя приятел – плати толкова, колкото предлагаше предходната година.

Добрин заведе жена си в София и плати за операцията. Но Ангелина не можа да се пребори. Почина на операционната маса.

Погребението изяде и остатъка от парите на Добрин. Не му остана нищо. Той потъна в скръбта си. Една мисъл го гризеше отвътре – трябваше да продаде къщата, а не каменния ангел. Та нали това беше неговата Ангелина.

„В камъка беше душата ѝ. Тя затова не оцеля при операцията.“ – мислеше Добрин и реши да си я върне.

И тръгна – тръгна пеш, защото нямаше вече нищо. Само желанието да я види отново и да си я прибере. Щеше да предложи имота си на Нику. Дано той се съгласеше да му върне статуята.

Вървеше и вървеше. Понякога някой го вземаше от съжаление в каруцата си, друг път някоя кола го прибираше за няколко километра… Работеше каквото му падне по пътя, за да може да припечели нещо и да продължи нататък.

След шест месеца най-после стигна до Синая. Беше тръгнал от Широка лъка напролет, а вече беше късна есен. Пожълтелите листа на дърветата танцуваха прощално танго с вятъра.

Накрая на силите си, след още два дена, Добрин се добра до къщата на Нику Карнечи. От далеч видя Ангелина. Нику не бе го излъгал. Тя се издигаше, също както в Широка лъка, под едно дърво, но не ябълково, а крушово.

Нику излезе да посрещне Добрин, но той не го видя. Гледаше Ангелина. Протегна ръце към нея, прегърна я и прошепна: „Прости ми, ангелче. Аз съм виновен, не трябваше да те продавам. Душата ти е в този камък. Затова ли си отиде, любов моя? За мен няма живот на този свят без теб. Прости ми, ангелче мое.“

Небето притъмня. Изви се буря. Едри капки дъжд забарабаниха по земята, сляха се със сълзите на Добрин, окъпаха статуята и тя заблестя под дъжда.

Заваля още по-силно, сякаш небето плачеше. Добрин се свлече надолу, целуна каменната ръка на жена си и издъхна в краката на статуята.

Светкавица прониза небето.

Нику се кълнеше, че в този момент видял как душите на Ангелина и Добрин, прегърнати, се издигнали в небето.

View insights

58 post reach

All reactions:

5You, Пепи Д., Станислава Ганчева and 2 others