Miroslava Panayotova, poems and translations

 Топола, 

устремена към небето,

с ръцете си в просъница плете 

въздишката на вятъра следобеден.

         🥀🥀🥀

A poplar, 

aimed at the sky, 

knit the sigh of the afternoon wind 

with its hands in a half asleep.

🌹🌹🌹🌹🌹🌹

Събуждат Птиците Деня.

Събуждат синьото.

Снега

прогонват.

Отсядат сред извити Клони,

разперени в Небе блестящо.

Прибавят Мед в Звука му,

Меда на Времето.

Откриват стари хоризонти

с Люляци,

    Трева,

         Река,

             Ухание.

🌹🌹🌹🌹🌹

ПЪТ

И винаги нещо е в повече,

и винаги нещо не стига -

така ще вървим по пътеката,

облечени в лунни петна.

🌏🌏🌏🌏🌏

Майкъл Дикел Michael Dickel 

Тук стоя.

Аз съм замръзнал. Като Тенекиен човек без петрол след мусоните.

Чакам. Като Сламен човек, който иска да наруши дебатите на царете философи.

Аз плача. Като Човек Лъв, чиято маска на увереност падна преди вечеря.

Никога не съм бил в Канзас, но знам, че няма да мога да се върна у дома.

Чувам маршируващите войници. Виждам факлите. Усещам зъбците на вилите.

Изумруденият град лежи в прах.

Ставите ми, заключени с ръжда, отказват да се движат. Устата ми произнася „о“ за предстоящата влакова катастрофа.

Стоя и гледам с ужас.

Вътре обаче стар часовник шепне отдавна, опитвайки се да ме събуди.

            ♦️♦️♦️

Michael Dickel 

Here I stand.

I am frozen. Like a Tin Man without oil after the monsoons. 

I wait. Like a Straw Man wanting to disturb the debates of philosopher kings. 

I weep. Like a Lion Man whose mask of assurance fell off before dinner. 

I have never been to Kansas, but I know I won’t be able to go back home. 

I hear the marching soldiers. I see the torches. I feel the pitchfork prongs.

The Emerald City lies in dust. 

My joints, locked with rust, refuse to move. My mouth “ohs” at the coming train wreck. 

I stand and watch in horror. 

Inside, though, an old clock whispers from long ago, trying to wake me.

🌅🌅🌅🌅🌅

#Обещание

Обещание

Обещах си

Да победя

Себе си

В зората на мрака

И в мрака на зората

Обещах си

Да стигна

Слънцето

Когато изгрява

Когато залязва

Обещах на морето

Да помня завинаги

Красивите плажове

Миди и пясък

Далечното плаване

По светли вълни

Обещах 

На небето 

Обещах на земята 

Обещах на сърцето 

Без думи 

Без мисли

Добри пожелания 

Обещавам на вас

Да се сбъдне поне 

Едното от тях

🔥🔥🔥🔥🔥

Азиз Мунтасер, Aziz Mountassir Aziz Mountassir, Мароко 

Розите ме научиха да съм доволен, 

така че капките роса 

са ми достатъчни, 

за да живея ...

#عزيز_منتصر

علّمتني الورود أن أكون قنوعا فتكفيني قطرات الندى لأعيش ...

Roses taught me to be content, so the dew drops are enough for me to live ...

#عزيز_منتصر

⚘⚘⚘⚘⚘⚘

СЪН, Мирослава Панайотова 

Ням дол и нощ, гора и хълм,

беззвезден мрак и необят,

една пътека и дете,

дете, което свети.

По пътя тръгнало бе то

и стигнало само далече,

то питаше нощта в деня,

в деня откриваше нощта.

Преливаше неуловимото

в света на сенките, в познатото.

Дъхът на въздуха бе сладък,

възглавницата бе сироп,

а думите не съществуваха,

цареше интуиция.

Денят отблъскваше нощта,

а тя по своему ревнива,

закриваше с ръка очи,

простора с мигли свиваше.

Животните я проследяваха,

а после се стопяваха.

Следите им след тях оставаха

и в облак се внедряваха.

В съня играеха светкавици,

вълнуваха се мълнии,

земята сънна жадно дишаше,

а сводът беше нисък,

полето в буря се премяташе,

а после се изтягаше,

тревата никнеше с възторг,

а цветовете лумваха,

щурците пееха пак в хор,

земята ги предумваше...

♦️♦️♦️♦️♦️

Trandafir Simpetru, Румъния 

РАЗБИЙ ОЧИТЕ МИ С МОРСКАТА ПУСТИНЯ ...

Един ден, скъпа, ще мине 

влакът на живота 

през станцията на душата ти

с миризмата на гората и отчаянието

към зелените ти очи, 

това ще наруши тишината

на меко небе и восъчни огледала, 

през които не ме виждаш да вървя

като вечерна влага 

с боси крака през здрача, 

завършващ в делтите, 

нашият, търся залива 

на твоя мир и твоята сянка,

  това ме боли, тези огромни мрежи, 

в която сме хванати 

в прохладата на тишината.

Зарови ме в пазвата си с урагани, 

разбий очите ми с морската пустиня

и твоята усмивка, 

нека бъда твоята сянка,

дъжд и вятър, 

после да се пръсна от копнеж.

SPARGE - MI OCHII CU DEȘERTUL MĂRII...

Va veni o zi iubito, când va trece 

trenul vieții prin gara sufletului tău 

cu mirosul pădurii și desprimăvărarea

ochilor tăi verzi, va sparge liniștea

cerului moale și oglinzile de ceară

prin care tu nu mă vezi cum umblu

ca o umezeală de seară cu picioarele

desculțe, prin amurgul sfârșit în deltele

noastre, caut golful liniștii tale și umbra ta,

care mă doare, năvoadele acelea imense 

în care suntem prinși cu răcoarea tăcerii.

Îngroapă - mă în sânul tău cu uraganele

tale, sparge - mi ochii cu deșertul mării

și surâsul tău, lasă - mă să fiu umbra ta,

ploaie și vânt, apoi să plesnesc de dor.

Превод и илюстрация Мирослава Панайотова