Вървя под дъжда без чадър...
Плача без сълзи
със сълзите на небето...
Гергьовският дъжд,
благодатният дъжд
мие лицето ми,
пречиства душата ми,
целува ме вместо теб,
моя любов кестеноока!
❤❤❤❤❤
РИБИТЕ
Разказ по действителен случай
Обичам планината.
Обичам я през всичките й сезони.
През пролетта, когато напъпват листата на дърветата и почва да диша със зелените си гърди.
През лятото, когато дава синята си прохлада от върховете и езерата на зажаднелите за тишина, спокойствие и чист въздух хора, бягащи от безкрайната пустиня на стреса.
През есента, когато не можеш да откъснеш очи от огромното златисто пано на природният художник, с втъканата палитра на огъня - от бледожълтото като Луната до искрящото червено на кръвта.
През зимата - със снежната белота на чистотата, нетърпяща оскверняване.
Най-много обичах да се изкачвам нагоре по тесните каменисти пътеки.
Къпините и боровинките, растящи край тях, утоляваха жаждата ми.
И почивката - легнала в тревата
да гледам кулите на облаците, рушащи се и изграждащи се всяка секунда.
Едно лято се записах на екскурзионно летуване в Добринище.
Забравих за София веднага, за смога и тълпите от хора, и се наслаждавах на величествените борове. Само за тях нямаше сезони. Те винаги бяха зелени.
На един час път нагоре в планината се намираше хижа "Добринище".
Пихме чай там, а после решихме да се разходим и по-нависоко.
Пътеката беше стръмна и тясна и се виеше все по-нагоре и все по- нависоко.
От двете й страни боровете изглеждаха като стражи. На места беше кална от липсата на светлина и отчетливо се виждаха отпечатъците от следите на глигани.
Страхът пропълзя през тялото ми. И другите се стреснаха. Никой не искаше среща с огромното диво прасе. Решихме да повървим още десетина минути и да се връщаме.
Пътеката внезапно се разшири и след стотина метра видяхме прекрасно малко езеро, обрамчено с камъни.
Вътре, плувайки и радвайки се на животворните лъчи на слънцето, показваха сребристите си коремчета риби. Не бяха много, може би около двадесет.
Седнахме всички за почивка на ръбовете на камъните.
Но човекът е хищник -зъл и безпощаден.
И докато аз се радвах на играта на рибите, мъжете от групата потопиха ръцете си във водата. Рибите доверчиво заплуваха към тях и след малко езерото опустя.
... Вечерята беше прясно уловена планинска пъстърва. Хищникът човек дъвчеше предоволен.
Само аз не можех и да си помисля да хапна и хапка.
Моята солена сълза се сля със солената сълза от окото на мъртвата пъстърва в чинията ми.
♦️♦️♦️♦️♦️
Зимно море
Морето през зимата пак е море.
И вълната в него целува пак друга вълна
преди да умре.
Тръстиките на плажа пак се люлеят от вятъра
разкаваййи ледени приказки.
И стъпките по пясъка пак са стъпки,
но не на боси нозе.
И плажът пак е пълен,
но не с хора,а със спомени
като изплували трупове.
Заравям ги в пясъка.
Правя кръст от тръстиките...
И ги доудавям
в чаша дайкири.
Няма коментари:
Публикуване на коментар