събота, 19 март 2022 г.

Яна Ангелова - няколко стихотворения

 #apeva


Днес 

някак 

е пусто… 

Усмивките 

са мъртви птици.


*****


ДЪЖДОВНО


Навън вали. Тъгата надделява. Плача.

Сълзите ми се сливат с капките дъжд

и отиват някъде в безкрая.

Мислите, сякаш разпиляно ято, 

се блъскат в главата ми,

приличайки на птици затворени в клетка.

Не ги пускам на свобода, 

поставяйки ги в папка „ Неразбрани!“.

Мозъкът ми като браузър

прелиства файловете на живота.

Моето съществуване сякаш е илюзия.

Дъждът почуква на прозореца.

Опитвам се да подредя  звуците му

 в думи, рисуващи  надежда...

 Или просто иска да отнесе с потоците вода

натрупаните тъжни мисли? 

Странно! Някак си ме разбира. 

Но винаги бърза да си отиде.

От него останаха само капчуците,

които продължават да напяват

тъжната мелодия на забравата.

„Там-тири-рири- дам“-припявам с тях,

знаейки, че дъжда ще се върне отново,

студен и мокър до болка,

готов да поговори с мен.


******


ОБИЧАЙНО 


Събличам си дрехите – след тях и душата.

Обичайно така ми завършва денят.

С питие на дивана (кръстосвам краката),

преглеждам фейсбука, преди да заспя.

Косата небрежно прибирам на плитка

и с валсова стъпка към ду́ша вървя.

Уж освежена, а съм странна картинка,

на миглите лепка с наслада сънят.

Звънва алармата. Изпод завивката

с прическа на зомби подавам глава.

Ходейки спяща си, грабвам хавлията.

Ругае нецензурно моята уста.

Обличам душата си – след нея и дрехите.

Обичайно така ми започва денят.

Пламъче хитро танцува в очите ми –

пак съм готова за нова „беля“.

Нали съм жена?! 


******


РАЗЛИЧНАТА В МИСЛИТЕ  


Когато поискам, съм Райска градина

и с ангелски глас докосвам света.

Танцуват цветята, ухае малина,

а гълъби влюбено гукат, летят.

Когато поискам, и в Ада отивам –

стрелите отровни в казана горя.

Алчност и злоба на мен не прилягат.

Жена съм, родена за доброта!

Когато поискам, съм безгрижно момиче,

друг път пък – самотна старица.

Мога дори да съм топло огнище.

Когато поискам, съм толкоз различна!

В мислите често избирам си роля –

сивота и тревоги в красиво превръщам.

Да избягам от себе си? Дори да искам, не мога,

защото това е моята същност! 


******


ВСЕ ЧАКАМЕ 


Понякога животът ти напомня

да поспреш, да поразмислиш.

Да не разпалваш толкоз огъня,

в който може и да изгориш.

Понякога съдбата те разплаква –

валят сълзите, сякаш водопад,

но като чистата роса изплаква

душата ти от безмисления маскарад.

Понякога със себе си говориш

в безкраен монолог (безсънни нощи)

и как усмихнат с утрото се будиш,

че има те – герой във цветен стих.

Все чакаме поредния „шамар“,

за да отворим сърцето си, очите.

Да проумеем, че животът ни е дар

и всеки миг е даден за обичане! 



Яна Ангелова - Яни


 



Няма коментари:

Публикуване на коментар

The Muse with You - magazine for poetry and art. * Списание за поезия и арт.

Две плачещи върби - Деси Цветкова