#apeva
Днес
някак
е пусто…
Усмивките
са мъртви птици.
*****
ДЪЖДОВНО
Навън вали. Тъгата надделява. Плача.
Сълзите ми се сливат с капките дъжд
и отиват някъде в безкрая.
Мислите, сякаш разпиляно ято,
се блъскат в главата ми,
приличайки на птици затворени в клетка.
Не ги пускам на свобода,
поставяйки ги в папка „ Неразбрани!“.
Мозъкът ми като браузър
прелиства файловете на живота.
Моето съществуване сякаш е илюзия.
Дъждът почуква на прозореца.
Опитвам се да подредя звуците му
в думи, рисуващи надежда...
Или просто иска да отнесе с потоците вода
натрупаните тъжни мисли?
Странно! Някак си ме разбира.
Но винаги бърза да си отиде.
От него останаха само капчуците,
които продължават да напяват
тъжната мелодия на забравата.
„Там-тири-рири- дам“-припявам с тях,
знаейки, че дъжда ще се върне отново,
студен и мокър до болка,
готов да поговори с мен.
******
ОБИЧАЙНО
Събличам си дрехите – след тях и душата.
Обичайно така ми завършва денят.
С питие на дивана (кръстосвам краката),
преглеждам фейсбука, преди да заспя.
Косата небрежно прибирам на плитка
и с валсова стъпка към ду́ша вървя.
Уж освежена, а съм странна картинка,
на миглите лепка с наслада сънят.
Звънва алармата. Изпод завивката
с прическа на зомби подавам глава.
Ходейки спяща си, грабвам хавлията.
Ругае нецензурно моята уста.
Обличам душата си – след нея и дрехите.
Обичайно така ми започва денят.
Пламъче хитро танцува в очите ми –
пак съм готова за нова „беля“.
Нали съм жена?!
******
РАЗЛИЧНАТА В МИСЛИТЕ
Когато поискам, съм Райска градина
и с ангелски глас докосвам света.
Танцуват цветята, ухае малина,
а гълъби влюбено гукат, летят.
Когато поискам, и в Ада отивам –
стрелите отровни в казана горя.
Алчност и злоба на мен не прилягат.
Жена съм, родена за доброта!
Когато поискам, съм безгрижно момиче,
друг път пък – самотна старица.
Мога дори да съм топло огнище.
Когато поискам, съм толкоз различна!
В мислите често избирам си роля –
сивота и тревоги в красиво превръщам.
Да избягам от себе си? Дори да искам, не мога,
защото това е моята същност!
******
ВСЕ ЧАКАМЕ
Понякога животът ти напомня
да поспреш, да поразмислиш.
Да не разпалваш толкоз огъня,
в който може и да изгориш.
Понякога съдбата те разплаква –
валят сълзите, сякаш водопад,
но като чистата роса изплаква
душата ти от безмисления маскарад.
Понякога със себе си говориш
в безкраен монолог (безсънни нощи)
и как усмихнат с утрото се будиш,
че има те – герой във цветен стих.
Все чакаме поредния „шамар“,
за да отворим сърцето си, очите.
Да проумеем, че животът ни е дар
и всеки миг е даден за обичане!
Яна Ангелова - Яни
Няма коментари:
Публикуване на коментар