Селцето си отива
Отива си, отива си селцето,
при сенките, от другата страна.
При дългото очакване, което
все някой ден ще стане светлина.
Прераждат се във камъни и тръни
познатите ми, близки имена.
И аз накрая тук ще се завърна,
при тях да легна като тишина.
Ще се притисна, нежен като свила,
до видимата рамка на света.
Аз отсега земята си постилам,
с небето се завивам отсега.
На здрач и мараня ще се преструвам,
или на сглъхнал в долината ден,
та всичко, що се вижда или чува,
да виждате и чувате през мен.
******
Останало
Другото не ме засяга,
другото е суета:
двата хълма, двата бряга,
пътят в нивите... Света.
Лястовичката се совне,
дреме топлата река.
Слънцето като часовник
си го нося на ръка.
После – залезът. И после
тишина и тишина.
Оттогава си я нося
в малкото си джобче, на.
******
Нощеска валяло сняг
Бяло, бяло, бяло побеляло,
с бели маски всички цветове.
Кой се крие – Господ или дявол,
зад човешкото ни битие?
Март ще смъкне маските и... опа!
Що да видим стреснати, в захлас?
Негово Величество Живота,
само че без някого от нас.
Ни да плачеш, нито да се смееш,
болести, проблеми... И все пак,
струва си човек да поживее,
за да види следващия сняг.
******
Няма коментари:
Публикуване на коментар