Той имаше светла сянка.
Фигурата му
сякаш
се крепеше
от права лопата.
Когато вървеше,
сред лехите бурените изчезваха.
Вятърът винаги му беше попътен.
Птици се хранеха от шепите му...
Щом се усмихнеше
някому,
спираха се да го погледат...
Истинско чудо,
всеки път,
когато
посоката му
водеше до моята врата.
Деси Цветкова
11.01.22г
Няма коментари:
Публикуване на коментар