БЕЗНОСТАЛГИЧНО
пристъпвам бавно по мокрите улици
на града, в който израснах
взирам се в безизразните очи на забързаните хора
търся познато лице с пълното съзнание –
такова няма да има
мокри улици с безплътни сенки
пълзящи към празни стаи
пристъпвам към познати до болка места
търся спомени, отдавна изтрити от безсъзнатото
заличи ги времето и бездушието на заобикалящите
търся чувство – тъга, болка
а в мен е просто пусто
времето в този град е безвъзвратно отминало
без да остави следа там
където трябва да е сърцето
не боли
тръгвам без да се обръщам
връщане назад
няма
ЕМБРИОНАЛНО РАЗВИТИЕ
скрили лицата си
свити на топка
бягаме от шума на света
изяждащ човеците
превръщаме зародиша в тор
за умрели цветя
днес не съществува
запазвайки себе си оставаме
ембриони
ЖИВА
връзвам косите на вятъра
укротявам опърничавата
боря се с вятърни мелници
чакам рицаря на бял кон
да ме отведе
в ада
ДЕНОНОЩИЕ
съблякох светлината си
захвърлих я в ъгъла на забравата
тъмнината в мен
най-светлата част
на дъното
АРТЕРИАЛНО НАЛЯГАНЕ
съсирек запушва пътя на времето
разсъхнати артерии чакат живителна влага
да потече и съживи светлината
артритни пръсти стискат мигове щастие
лъч проблясва зад облак от недогонени мисли
нарисувано от детска ръка сърце крепи розовото на мечтите
утро препуска с крясък на врана
бухал прибра в джоба на времето мъдростта
съсирекът стана тромб
превръщайки идеално правата черта в посока
сърцето пропусна удар отбелязвайки
ново начало
Предлагам ти същността си,
за да изпиташ себе си. Надежда Тошкова
ПУЛС
замира бавно пулса на града
с последните блуждаещи самотници
наднича само тъжната луна
сънува този град мечти
дълбоко скрити в малки домове
замира бавно пулса на града
във вените му уж живот кипи
бохеми крият своите очи
зад хилядите маски на човеците
един самотник броди в зори по диогеновски
с фенер в ръцете
да търси сънища – мечти
замира пулса на града
дали
фенер проблясва по трамвайни релси
Няма коментари:
Публикуване на коментар