Gregg Walling - Time Uninspired

 

A coma loving from afar,

when the sun turns its back lift me off this sphere.

A waning gibbous a house of shame self-righteous angels deserting,

infinity my bondage Shakespearean tears forgiving the truth of no tomorrow.

Detecting unsung planetary hues the jailing of my senses,

endless silence locked doors in a shroud of dust my frozen nothingness.

For all that stays to see to my comfort is now the time of rest for all that I keep?

The grace of being here

I am time uninspired…

Settling on the ocean floor hoping to look inside of all that I cannot remain,

allowing my sight to be taken falling into what is not true thy universe as a comic strip.

Rivers ancient and running through us all,

casting shadows only as a fossil did I evolve.

To whisper quietly into the air the traversing of thee,

on a moonless night the stars I do not count.

As I tread each step made of glass presented as an answer

the waste of me.

More than paint on a canvas

a maker of puzzles

new and partial my soul in exhibition.

More than my frayed edges ominous and beautiful the twelve strokes of midnight,

the ambient noise I became

hidden in each my concept of a black hole.

Peek inside my abandoned heart

thy shadow dances across the praiseful,

sheltered by the trees in the forest

the end I do not write…

Пепи Дочева - Мечтите

 МЕЧТИТЕ опърлиха крилете си

от несбъдване

неслучванията промениха хода

на времето

от дъгата остана

сивото

прегорели треви

бавно поклащат минути

спрели на върха на стрелките

часовник тиктака

назад

спрялото време ражда

нови мечти

ялови в началото

бременни в края си

мечтите разпериха криле

и полетяха

в безкрая

Iwan Setiawan - Shadows upon Sofia

 

Beneath the silent weeping snow,

mine ears do catch the murmuring low

of stones that speak of days long fled—

of love entomb’d, of prayers unsaid,

of souls that wander pale and slight,

bereft of name, bereft of light.

O Sofia, thou city crown’d with scars,

whose heart still beats ‘neath ancient wars,

the smoke of ages clings to thee,

a ghost of pain, of memory.

For blood once spake when tongues were bound,

and mothers’ tears did wet the ground.

Behind Saint Nedelya’s sunder’d wall,

a tender hymn did softly fall—

a nun did love a foreign knight,

their vows were hush’d from mortal sight;

they loved ‘neath Heaven’s voiceless eye,

and vanish’d ‘ere the dawn drew nigh.

When crimson rule the night did freeze,

and silence chain’d men’s liberties,

the poets wrote in blood, not ink,

lest truth itself to shadow sink.

Their words became forbidden flame,

yet still they whisper Freedom’s name.

O Sofia, thou art not clay

nor mere abode of kings’ decay;

thou art a body wrought of pain,

whose breath revives the dead again.

Each stone, a prayer; each wound, a song—

to right the ages’ cruel wrong.

But lo—when dawn on Vitosha glows,

and melts the shroud of ghostly snows,

I see the shades in solemn grace

slow-wand’ring through thy dream-worn place;

not living men, but memories’ hue,

the restless hearts that once were true.

They move in silence, soft and slow,

with lilies white through falling snow;

and when the church bells toll but thrice,

love and sorrow in mist unite—

a trembling light, a spirit’s breath,

that lingers still, defying death.

Above thee, Sofia, dusk grows mild;

no longer cursed, but reconciled.

For lovers’ souls and warriors’ sighs

do weave their prayers through twilight skies,

guarding the realm where thou dost stand—

between the Earth and Heaven’s hand.

Peter Rimmer - Hush-a-bye

 Hush-a-bye the wind blows

Whispering trees

A sleepy beat

Patter of rain on the panes

Drowsy eyes close

Smile away a dream time

Let the world go.

Rock the worlds cradle

The rhythm of our heart beats

Breathing a cyclical cadence

Deeper, slower now

Into the oceans dreaming

Hold onto nothing

Let everything go.

Here I slide beneath the waves now

Selkie skin changing dreamer

Feel the delicious tow of tides

Hush-a-bye the wind whispers

Drifting away now

Cast off the moorings

Into the shadows I go.

Росица Нинова - стихове

 КЪМ СЛЪНЦЕТО

Ще оставя слънцето да ме обича,

да огрее най-тъмния ми кът.

В светлина душата да облича,

да прониква в тленната ми плът.             

Да запали пламъка в сърцето ми,

оня огън,който Бог ми дал.

Ще горя докато засветя,

цялата докато стана плам.

Слънце мило,моля те едничко-

знам любов даряваш без пощада,

изгори около мене всичко,

но ми пощади единствено крилата!

Към Духа Божествен да се вдигна,

да надрастна земния си път!

В истина,любов и чиста,

да се слея с Него на мига!

БЪЛГАРКА

Корава семка-жилава и древна,

по-румена от ябълка червена.

Тя българка е-нежна и неземна,

от памтивека е родена.

Зачената в градините на Едем,

сам Бог усърдно я е сътворил.

Величествена,силна,чародейна,

куп дарове и е вградил.

В Родопите глас да извива,

снага да кърши в гордия Балкан.

Кръшна да жъне в тучна нива,

шарени багри да вплита в своя стан.

На цвят да ухае,кожата и свила.

Мистичен поглед с огън най-свещен.

Във бялата си пазва тайни скрила.

Орисница,вещарка,дух вглъбен.

Това е българката-свят безкраен,

цветя буят в пометения двор.

Безброй слънца в душата и играят,

сърце тупти,горящо от любов.

МАГИЯ

Капка дъжд от дъжда съм,

песъчинка от пясъка край морето.

Слънчев лъч в утринта съм

и искрица в усмивката на детето.

Като полъх в нощта съм-

косите ти разпилявам.

Като вятър в гората

дърветата разлюлявам.

Ще пристигна с дъгата

в седем цвята различни.

Ще доплувам с реката

с буйни ручеи бистри.

Ще те взема със мене

да пояздим простора.

Ще разлистим тревата

и цветята на двора.

И светът ще изчистим

от тъга и умора.

Ще ни срещат с усмивка

ведри весели хора.