Деси Цветкова - за вятъра

 

Напразно вятърът протяга дълги длани,

той слънцето не може да докосне.

И после разярен,

премята бури кални,

вихрушки преобръща на въпроси...

Дъждът пристига,

да му угаси гнева,

да го облее цял с пречистваща вода.

Накрая идва съвършената дъга,

и вятърът се влюбва в нея...

тишина...

***

И вятърът е тук, и силно се превиват пак дърветата под порива му.

И смисълът е тук, а може би е там,

Или е точно в нас, какъвто си го сториме.

И тръгвам пак към дълбините на ядрото,

И лавата ми пари стъпалата,

Но вятърът отгоре охлажда капсулата на ограниченията.

Поглеждам се като през видео от дрон

И виждам, че съм прах сред светлината,

Че съм частица малка от космоса на времето.

И всяка една миниатюра

Е важна в общата картина на панорамното пространство.

***

Пристъпването е плахо,

отекват крачките,

малко неуверено,

като пред изпит...

В далечината вятърът

брои снежинки.

Има истинско тайнство,

на свещи,

на трапчинки от докосването

на Богородица,

има кози плач и невръстно божество.

Има само

няколко дни

до Рождество...

***

Вятърът ме носи

на крилете си.

Аз платна разтварям,

със синевата да се слея.

Дишам свободата.

Всички дребнави въпроси,

в миг изчезнаха в облака.

Като ненужни междуметия.

***

Препуска в небосвода вятърът...

Най-причудливи форми той реди.

Под него снежнобяла яхта,

платна издула и лети.

Прашинките рисуват огнен танц,

от слънцето погалени по изгрев.

Денят започва като бавен валс,

а ще завърши с нервен ритъм.

Донесе вятърът безброй мечти,

разпръсна ги над будещия се квартал.

Протегнах се, размаха длани ти,

и всеки окрилен изгони нощната печал.

***

Изгуби се вятърът,

някъде из лабиринтите,

между гората от кестени

и каменната река.

Помолила го бях

да заведе сивите облаци

надалеч...

Изгуби се вятърът...

Сега го чакам

с фенер в ръката...

***

Отвя ме вятърът

към непозната гара...

Перонът беше празен и мъглив.

Отупах кичурите слама,

каскета накривих,

и влак зачаках,

да ме върне вкъщи...

Но вятърът доведе мрака,

не искаше да се завръщам...

Сега стоя,

на кръстопът от ветрове и хали...

И сигурно ще построят

специални летни магистрали,

тогава ще излезна от кръга...

***

Сънливо вятърът протяга шепи,

и в тях цветчета,

плодове,

пчели...

Аз махам от балкона,

той се спира

и стрък от бъз

ми подарява.

Аз слагам си го в каната,

и цял ден

свежо ми е в стаята.

А той продължи из града,

да обходи всичко,

любопитен е той.

Но утре пак ще дойде при мен.

***

Хорът на ангелите

Вятърът вие над залива.

Ангели пеят, чувам ги през комина.

Чайките пишат кръст в небето,

а вълните, от слънце погалени,

една по една над скалите преминаха.

Тук е часът на поетите...

***

Щрих

Въздухът диша

с вкус на безбрежие.

Брат му, вятърът,

гони песъчинки по покривите.

Влюбените

се гледат

нежно.

Даже летният дъжд

не успя да ги намокри...

***

Стои манастирът,

пазител на вяра.

Стената пропукана,

иконата цяла.

Край селото

вятърът броди,

навява смирение.

А щъркели

гнездят

до камбанарията,

на бряста зелен.

Разлиства се делникът,

камбаната пее молитва.

Стои манастирът,

леко напукан,

през времето, древна реликва.

***

От деветия кладенец,

през иглено ухо,

довя те стоманен вятър,

стовари те върху ми,

като буря от степите.

Замръзнах,

на ледник станах,

така неочаквано.

Дочувах думите ти като шепот през стъкло.

По радиуса на усмивката ти

разбрах,

разтече се ледът,

постоплих се.

От пещерата на Робинзон ли си,

от килимчето на Аладин?

С Мюнхаузен ли се надлъгвахте,

или досега беше с шапка-невидимка?

Толкова ме изненада,

че те взех за мираж извън пустинята.

Е, щом вятърът те донесе,

значи е на късмет.

***

Докато вятърът

броеше песъчинките,

една морска звезда

изгря

сред вълните...

А аз докоснах

пяната

и литнах с чайките

към бялата яхта.

***

Градушка удари всичко наоколо,

наводни джобовете и крачолите.

Отзад вятърът надникна през бинокъл,

и вледени от студ тополите...

Така снежно се почувствах,

когато ти замина...

Сякаш Ледена кралица

ме обгърна със зима...

***

Небесен полъх

Ако гълъб бял край теб политне,

И от ръката ти трошица хляб си вземе,

Ако от ручей син светулки бликнат

И от косата ти венец сплете си времето,

Ако ухае на оранжево край тебе

И вятърът нашепва ти сонети,

Навярно някой от божествения хребет

Е слезнал на земята, за да свети...

***

Имам нови брошки,

водни кончета в косата.

Имам слънчеви въздишки,

да разпукват тишината.

Имам пясък по пръстите,

да проблясва като злато.

Имам спомен от коприна,

имам милион звезди,

даже вятърът премина

по мечтите ми преди.

Благославям всеки миг,

шепа въздух щом ми дава,

изгревът е моят дом,

друго и не притежавам...

***

Влиза в мен

мракът понякога,

с цялата си дяволска бездънност.

И толкова е примамлива ямата...

Чувам виковете от кладенеца в езерото...

Тези, които строят

пясъчни дворци

в пустинята.

Всеки ден.

Вятърът ги събира на дюни.

И така до безкрая...

Виждам черни скали,

по тях живот няма.

Даже слънцето не ги достига.

И мирише на болка,

на изгубени светофари,

на пречупени в перспективата мостове,

на безлюдни гари...

Сякаш светът няма лице, само пошлост.

И после някакъв свръхдълбок лъч

се протяга,

аз се хващам за него

и се връщам към светлината.

***

Понякога се чувствам

изгубена в пустиня...

Оазисът е някъде далече,

посоките ги няма,

последните следи от кервана

засипал ги е вятърът,

животът е отвлечен...

И само слънцето всевиждащо остава,

по него да се ориентирам мога...

И като Малкия принц

сред дюните аз виждам пустиннята лисица,

миражът е илюзия,

но и спасение.

***

Повиках вятъра,

по следите на

пясъчни кошути,

сред дюните

на пастелите.

Славей пропя

минорна

соната,

листа от розов бук

и плодчета от хвойна.

Притича сребърен лопатар,

снежинки играят

неравноделно хоро,

морените с бял мъх

и ледени картини по тях.

Катеричка подреди нов жълъд,

сухи клони и шума,

пъстър килим

до реката.

Вятърът е на околосветско пътуване.