Пробуждащо се утро в есенната гора.
Захвърлена или може би изгубена бяла роза върху купчина пясък ме посреща на пустата пътечка.
Улулица в розовеещото се небе е самотната есенна птица.
Мисълта за теб като стрела пронизва душата ми.
Недоизказани думи,
разбрани и неразбрани...
Усмивки, предназначени за други.
Парещи чувства, от които боли...
Есенният килим от листа като жив се движи в краката ми от танца на вятъра.
Капки кръв, довеяни, по бялата роза.
Нищо не може да се сравни с теб, освен може би бушуващия и неуловим вятър.
Взимам шепа пясък.
Целувам розата.
Едвам те намерих, и като изплъзващия се пясък от дланта ми,
трябва да те пусна.
Студено ми е.
Глухо чувам шума на кръвта си, с която искам да нарисувам вятъра.
Една катеричка се събуди, протегна се и тръгна да обича.
"Не! Не плачи!" извиквам на себе си с гласа на улулицата!
"Знаеш, че всичко е прах във вятъра! Но ... ще се оправи! За всяка грешка има и прошка" - дочух в шамара на вихъра.
"Разходка"
снимка: Деси Цветкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар