Една приказка от Верита

Майка

В един шарен град, в една жълта като слънцето къща, скрита сред ябълкови дървета и алеи с цветя, живееха Мила и Матей. Любовта гореше в сърцата им и изпълваше с радост живота им. Една болка само се прокрадваше в слънчевата къща и помрачаваше  дните на младото семейство. Времето неуморно отлиташе, а те си нямаха детенце. Ходиха по лекари и знахари, но детският смях ставаше все по-далечна мечта.

Най-тежко го преживяваше Мила. Щом нощната тъма прегърнеше земята, в гърлото ѝ засядаше една буца, и не можеше ни дъх да си поеме, ни да затвори очи. Една нощ излезе от вкъщи и тръгна без път и посока. Навлезе в гората. Вървя по невидими пътеки, докато не ѝ свършиха силите. Стигна до малка полянка, сгушена сред стари дървета. Приседна до един храст и заплака. 

Изведнъж небето засия в магична светлина. Мила притаи дъх и се скри сред буйните клонаци. Видя как от противоположни страни на небето се приближаваха две птици. От изток се появи огнена птица. Рееше се величествено във въздуха и озаряваше всичко в златиста светлина. От запад долетя сребърна птица. Разкошните ѝ пера искряха в сребриста светлина. Двете кацнаха в средата на малката полянка и в миг се превърнаха в чудни хубавици. Едната беше със златна кожа, коса и рокля, а другата със сребърни. Жената, притаена в сянката на храста, видя, че и двете държат в ръцете си по едно огромно яйце. Златната хубавица - златно, а сребърната - сребърно.

-Сестрице - каза златната хубавица, - в това яйце е слънчовото дете. Властелинът на деня се страхува, че то ще отнеме властта му на небосвода, когато порасне. Изпрати ме да го погубя.  Ако не изпълня заръката на Слънцето, то толкова силно ще започне да грее, че ще изпепели всичко по Земята. 

-Сестрице- отвърна сребърната, - тук е детето на Месеца. То също трябва да умре, за да не отнеме властта от баща си над нощното небе някой ден. Сърце не ми дава да сторя това, но ако той го открие, ще превърне нощта в ден и всичко живо ще погуби.

-Най-добре е да ги заровим. Няма да ги унищожаваме. Те просто никога няма да се родят и Земята сама ще ги прибере в недрата си. Никой нищо няма да разбере.

-Да, това ще е нашата тайна за вечни времена.

Двете хубавици заровиха яйцата. От скалите, които се извисяваха над гората, отрониха една канара, все едно е парче сирене, и затиснаха дупката. После отново се превърнаха в птици и отлетяха.

Мила отиде при скалния къс. Натиска, блъска, но щом се убеди, че е невъзможно да го помръдне, се прибра вкъщи. На сутринта разказа всичко на мъжа си. 

-Те са беззащитни бебенца. Трябва да ги спасим, в противен случай Земята ще ги погълне и никога няма да се родят. А ние толкова много искаме да имаме деца. Никога няма да им казваме за техния произход и  те няма да се стремят към власт над небето. Просто ще са едни обикновени човешки деца. Слънцето и Месецът няма да разберат за тях.

   Матей в началото не ѝ повярва, но толкова много я обичаше, че се съгласи да отиде с нея. Как ли не се опитваха да преместят скалата, но всички опити се провалиха. Накрая на Матей му дойде чудесна идея. Издълбаха дупка под канарата. Достигнаха чудните яйца и ги извадиха. Занесоха ги вкъщи. Грижиха се неуморно за тях - топлиха ги, милваха ги, пяха им нежни песни. Един ден черупките се пропукаха. От златното яйце излезе златно бебе, а от сребърното - сребърно. Зарадваха се младите влюбени. Сбъдна се най-голямата им мечта, но една тревога помрачи мислите им.

-Ето ги нашите деца, любими. Толкова са прекрасни, но са толкова необикновени! Как ще живеят сред невежите хора? Светът е толкова жесток към различните!

-Не се тревожи, мила! Важното е, че ние винаги ще ги обичаме. Ще намерим начин да ги опазим от човешката злоба.

Щом изрече тези думи, мъжът целуна сребърното бебе. То се засмя, а блясъкът му леко намаля. 

Така се занизаха дните на щастливите майка и татко. Те отрупваха децата с нежност и любов, и с всяка ласка, с всяка целувка децата заприличваха все повече на обикновени хора.

Когато станаха на годинка, по нищо не се различаваха от съседските деца. Златното стана русокосо и синеоко, а сребърното - тъмнокосо и тъмнооко. Само в очите им се запази онзи магичен блясък и ако човек се вгледаше дълбоко в тях, щеше да види как проблясва някой златен или сребърен лъч. 

Въпреки че момчетата бяха отглеждани с много обич, помежду им винаги имаше вражда. Двамата бяха различни като деня и нощта. Често се биеха, изпълнени с ревност и омраза един към друг. Късаше се майчиното сърце като гледаше тази вечна борба. Мъжът ѝ търсеше начин да я успокои:

-Те са деца на Слънцето и Месеца. Между тях винаги е имало борба за власт над небето. Затова боговете са ги разделили, единият да властва денем, а другият нощем, и никога да не се срещат. За нашите деца ние сме тяхното небе и те се борят за нашата обич. Трябва да сме търпеливи и да им показваме всеки ден, че ги обичаме. Така с времето ще се успокоят и дори ще станат неразделни братя.

Един ден, когато момчетата поотраснаха, Мила чу от двора голяма олелия. Излезе бързо да ги разтърве, но се стъписа от гледката. Това не беше обикновена свада. Момчетата се биеха по-ожесточено от всякога, а ръцете им светеха в златно и сребърно.

Втурна се разтрепераната жена и ги раздели. Прегърна ги силно, докато развълнуваните им сърчица се успокоят. 

-Какво се случи, момчета? Разкажете ми всичко!

-Както си играехме, мамо- започна русият Живко,- на дървото над нас кацнаха две птици.

-Те не бяха обикновени, мамо – прекъсна го Здравко. – Едната беше златна, а другата - сребърна и светеха.

Тялото на Мила замръзна. 

-Ние се опитахме да ги хванем, но те излетяха и от тях паднаха две перца. 

-Едното златно, а другото сребърно.

-После Здравко искаше да вземе най- хубавото. Все за него да е най- хубавото…

-Ти пък да не се прецакаш…

-Спрете да се карате! Къде са перата?

Момчетата виновно подадоха две оръфани, кални пера.

-Ние докато се бихме, без да искаме ги повредихме - казаха засрамено в един глас и двамата.

-Мамо- виновно измънка Здравко,-тези пера са ни оцветили ръцете и не се маха. 

-Момчета, този път борбата ви е била за добро. Ако не бяхте смачкали тези пера, те щяха да ви оцветят целите и може би нямаше да можем да ви изчистим. Тези птици колкото са красиви,  толкова са и опасни. Друг път ако ги видите, бързо се скрийте и ме извикайте! Никога не се доближавайте до тях!

Мила зацелува ръчичките на децата и те отново придобиха човешки вид. През нощта я събуди странен шум. Отвори очи и видя до нея да седят двете хубавици. Тя се опита да побутне мъжа си, но ръцете ѝ не можеха да помръднат. Беше като вкаменена. Само виждаше и чуваше, но не можеше дори да отвори устата си.

-Знаем, че ти си взела децата на Слънцето и Месеца. Днес ги видяхме тук.

-Това са моите деца. Вървете си!- Мила чу мислите си като странен глас.

-Дошли сме с добро и ти трябва да ни разбереш. Тези деца не трябваше да се раждат. Върни ни ги! Ако Слънцето и Месецът ги открият, ще погубят всичко живо и неживо.

-Вижте ги, те сега са съвсем обикновени деца. Никога няма да разберат откъде са дошли. Аз се грижа всеки ден за тях. Всеки миг им давам част от моето сърце и моя живот. Те са хора като мен и Матей, никой няма право да ми ги отнеме.

-Но в очите им още се таи магичната сила. Ако Слънцето и Месецът ги открият …

-Не давам децата си. Вървете си! Веднага си вървете! Живко и Здравко са мои деца.

Мила се събуди, обляна в сълзи. Матей я прегърна, за да я успокои, но тя бързо изтича до стаята на децата. Те спяха спокойно.

Въпреки тревогата на майката нищо необичайно не се случи в следващите дни и тя все повече се убеждаваше, че това е било само лош сън.

Един ден момчетата отидоха сами на пазара да разгледат сергиите. Татко им даде по една паричка да си купят нещо. На една сергия  две старици с черни забрадки и черни одежди продаваха кокоши яйца. Едната им подвикна:

-Момчета, елате да си вземете пресни яйчица!

-Ние в къщи си имаме яйца-отвърна тъмнокосият Здравко.

-Такива със сигурност нямате- добави другата бабичка.- Елате само да ги видите, пък ако не ви харесат,  вървете си по пътя!

Любопитните деца отидоха при стариците. Те им подадоха по едно яйце, по нищо не различаващо се от другите. Щом децата ги докоснаха, едното стана златно, а другото - сребърно. Засияха в ръцете им и момчетата ахнаха от изумление. 

-Видяхте ли, че такива яйца нямате- ухили се едната бабичка, а под забрадката ѝ проблесна златен кичур коса.- Вие сте толкова мили и красиви деца, без пари ви ги даваме. Занесете си ги вкъщи!

Зарадваха се децата, грабнаха необикновените подаръци и хукнаха към вкъщи да се похвалят на мама и татко.

Мила и Матей шетаха из градината, когато момчетата нахлуха с олелия в двора.

-Мое си е, няма да ти го дам!

-Аз искам само да го видя.

-Ще ми го откраднеш, ти всичко ми крадеш.

-Ти крадеш!

-Дръж си твоето грозно и смотано яйце!

-Твоето е още по- грозно и ти си грозен, и смотан….

-Ти си глупав!….

Майката се втурна да ги разтърве. Видя двете блестящи яйца в ръцете на децата. Посегна да ги вземе, но разярените момчета започнаха да се налагат с юмруци. Яйцата се търкулнаха на земята и се строшиха. Неистов крясък огласи улицата и прозорците на къщите потрепериха. Матей се втурна към жена си и децата. Видя как от разбитите яйца излизат две  змии. Огромните им туловища бяха покрити с черни люспи, които дрънчаха като стоманени. Зъбите им като ножове стърчаха от зейналите им уста, а  раздвоените им езици като камшици свистяха из въздуха. Чудовищата връхлетяха ужасените момчета. Те се втурнаха към къщата, но змиите препречиха пътя им. Майката с голи ръце хвана едната змия и я задърпа, за да не стигне децата. Бащата хвана другата и също задърпа. 

Змиите се обърнаха към Мила и заговориха с човешки глас.

-Тези деца трябва да умрат, ако искаш да има живот на Земята- каза едната змия.

-Те растат и същността им не може да се крие още дълго време - допълни другата.

-Това са моите деца. Не бих ви ги дала за нищо на света.

-Много добре знаеш чии са.

-Няма никакво значение откъде са дошли. Те са част от мен и ако трябва аз ще умра само те да живеят.

Още не изрекла тези думи, змията замахна с опашка и изблъска жената на земята. Другата заби острите си зъби в сърцето ѝ. После се изпариха като дим.

Бистра кръв бликаше от сърцето на майката. Матей и децата се втурнаха към Мила  с безутешен вик. Момчетата се хвърлиха на гърдите на ранената. Златни и сребърни сълзи се стичаха от очите им право в отворената рана. Тези сълзи бяха изпълнени с безпределна обич към майка им. С тях се изляха и последните магични лъчи, които се таяха в телата на момчетата. И последната небесна магия се изля от тях. Изчистиха се телата на Живко и Здравко и те станаха съвсем обикновени човешки деца без нито един слънчев лъч или лунен блясък в очите си.

Кръвта неусетно спря. Раната се затваряше бързо. Мила отвори очи. Над нея седяха двете ѝ дечица с мокри бузки. Тя се усмихна и ги прегърна. Децата засияха от радост и се хвърлиха в обятията ѝ. От този ден, заедно с магията от сърцата им, се изпари ревността и вечната борба за надмощие. Двамата братя станаха неразделни и даряваха родителите си само с обич и радост.