Топлият вятър разпиляваше косата й, Елица се опитваше да прибере кичурите под бялата забрадка, накрая се отказа и легна на поляната. Бе най - хубавото цвете сред дъхавите полски цветя и маргаритки. Гледаше към небето в търсене на отговор. Усещаше, че част от нея я няма и се чувстваше жива само тук - на поляната. Чу се камбанен звън и Елица се изправи. "Време е - каза си - да отида до черквата. Съседите казват, че свещеникът е странен човек, твърде суров за такава длъжност."
Тя не вярваше, трябваше да се убеди лично в това.
Само след няколко минути отвори поръчката и влезе в малкото дворче. Свещеникът режеше асмата и въпросът й се заби като нож в сърцето му:
- Кажи ми, отче, защо съм тук?
Той й обърна гръб. Отиде до пейката. Седна, като прикри треперещите си ръце под расото.
Златно бе името му - Златин се казваше. Така и не разбра дали това име е причина за този лош късмет. Колко много обича Елица. Залюбиха се, когато и двамата бяха на осемнадесет години, още не знаеше какво да прави с живота си, когато любовта ги връхлетя. Щастието им бе кратко, не успя да я направи своя невяста. Елица се разболя. Прекара няколко дни на легло, докторът не можеше да направи вече нищо, а старите баби не помогнаха с билките си. Една сутрин майка й - баба Живка я целуна нежно по челото и болната отвори очи. Животът й се бе върнал в тялото, но разумът - не. Миналото бе изчезнало. Майка й благодареше на Бога и се закле, че се грижи докато е жива за рожбата си.
След няколко часа вратата се отвори. Влезе Златин. Баба Жива тъкмо вадеше хляба от пещта. Знаеше, че Елица е гладна и няма лесно да възстанови силите си.
Виждайки сълзите в очите й Златин излезе на двора и удари старата круша, която от години не даваше плод, с юмрук. Старата жена почисти кръвта и му каза:
- Имай вяра, Златине! Тя вече е добре, ще живее, но не се знае разума дали ще се върне. Никой няма да те съди, ако си намериш друга невеста, млад си.
Златин я прегърна, липсваше му майчината обич, бе загубил майка си още като бебе. Целуна я по челото и си тръгна. Отиде на поляната, където заедно прекарваха часове. Знаеше, че вече ще бъде сам. Не поглеждаше към другите моми, беше отдаден изцяло на избора си.
Реши, че трябва да изгради храм, в който да вгради болката и да стане свещеник, не толкова за да е близко до Бога, а да намери покой за душата си сред уединение.
В църквата рядко влизаше някой, но когато това се случваше Златин бе щастлив, знаейки, че живота продължава. Тогава гледаше с часове към поляната и усмивката на Елица изгряваше пред очите му.
- Ти сама трябва да намериш отговора. - каза той и се прибра в черквата.
" Този глас ... Този глас ми е толкова познат" - мислеше си тя и бързаше към вкъщи. Небето бе покрито с черни облаци, ще завали и майка й ще се тревожи.
Валя цяла нощ. Всяка светкавица връщаше по един спомен, всяка гръмотевица по още един. Заспа спокойна. Събуди се рано, сложи износената вече бяла забрадка, преди двадесет години Златин и я бе подарил.
Песента на камбаната я разтърси и тя не разбра колко бързо стигна до черквата.
Седна на пейката, Златин се доближи и видя, че животът се бе върнал в очите й. Прегърна я силно, не, не беше прегръдка, а сливане след двадесетгодишно страдание. Време бе да напусне своя затвор и да се отдаде изцяло на живота.
Баба Живка след няколко месеца умря спокойна, а старата круша роди плод, едно момченце с маслинови очи събираше падналите плодове и ги подреждаше на перваза. Това бе Ангел - синът на Цани. Цани скоро щеше да се прибере и да прегърне силно малкото си ангелче. Цял живот ще бъде благодарен, че се намериха добри хора - Елица и Златин и ги подслониха.
🌷🌷🌷🌷🌷
ПРЕДИ И СЛЕД
Сибина Оприна
Преди отдавна е изминало -
стопяваше се миг след миг.
След миговете възкръснаха надеждите -
изгубен безпощаден вик.
Сляха се годините в една,
най - мъдра, просто - съвършена.
Преди и след в живота и смъртта,
истината няма да е примирена.
снимка: Деси Цветкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар