МОРЕ ОТ ЛЮБОВ
„Обичам те!” – думи, за които една чаша вода не стига
да се утоли жаждата да бъдат чути. Нито две, три или дори
цяла кана. Всеки трепет на сърцето ни води към онова море,
в което се вливат трите реки. На миналото, настоящето и
бъдещето.
Морето на любовта. Понякога тихо и спокойно.
Понякога бурно и страшно. Но никога не е равнодушно.
Както всяко море, и това си има бряг. По несигурния пясък
стъпваме плахо. И веднъж докоснати от така желаната нежна
дума, ние се влюбваме завинаги в необятността на една
обич. И ако от каната, събрала чувствата ни, разливаме в
различни чаши, които са хора, нуждаещи се от нашето
разбиране, то морето никога няма да прелее. То приема и
тъгата, и радостта и ги пази в дълбокото дори когато вече
сме ги забравили. Затова от брега никой не вижда какво има
в морето. Всички се радваме на синята, гладка като тепсия
вода. Гмуркаме се и с всяка измината минута се засилва
желанието ни да влезем още по-надълбоко. Интересно ни е и
искаме да знаем какво има на дъното. Но краката ни вече не
го стигат. Имаме нужда да дишаме. Дори стигаме дотам, че
се обръщаме към брега. Знаем, че на сухото е по-сигурно, че
няма опасност да се удавим. Но страстта ни влече към онези
дълбочини, в които се крият тайните на така търсената от
нас любов. Припомняме си думите на по-старите хора, че
човек се учи да плува, когато остане сам във водата. Без
чужда помощ. Когато се сблъсква с различни препятствия. И
тогава разбираме, че не може само с безразсъдна смелост да
се потапяме в нещо, което не знаем къде ще ни заведе.
Морето често е бурно. Може би, за да не допуска до
нас онези, които се страхуват да разберат какво таим в
душата. То е мъдро и знае, че от такива хора нямаме нужда.
Те могат само да размътят водата, която в каната изглежда
бистра, но всъщност не виждат утайката на дъното, събирана
от различни хора в годините. Такъв човек може да се
докосне до нас и веднага след това да излезе на пясъка, да се
наслаждава на слънцето и на живота си. Да се гмурне в едно
раздаващо се сърце, ще носи опасност и за него, и за
чувствата, изпитвани от нас. За такива хора по брега има
флагове, които трябва да спазват и да знаят мястото си в
морето.
Никога няма да достигнем до тайните на любовта.
Морето няма да допусне да пием от водата му. Затова в него
има толкова много сол, събирана в годините. От тъга, от
болка и от напразно очакване. И затова няма как и да стоим
във водата безкрайно дълго. Това море ни учи да бъдем
търпеливи. Да вярваме. Да знаем, че трябва да си имаме
доверие. И че колкото по-навътре влизаме, толкова е подълбоко. И можем само да видим дъното, но ще ни е
невъзможно да го стигнем. Има приливи, има и отливи.
Любовта както идва, така може и да си тръгне. Но когато е
силна и истинска и неподвластна на времето, тя може да
промени вида и на най-твърдата скала. А точно тези скали са
предизвиквали корабокрушения дори при най-опитните
капитани. Защото под водата не се виждат опасностите,
които крие морето.
Който не смее да се потопи в морето на любовта, ще се
радва на една чаша вода. Ще долива каната, за да пълни от
нея жадните за любов различни хора в живота му. Но когато
осъзнае, че да се разпилява на много места му носи празнота,
ще потърси онези думи, които ще дадат смисъл на дните му.
„Обичам те!” – думи, за които една чаша вода не стига
да утоли жаждата да бъдат чути. Нито две, нито три. Нито
дори кана, пълна с чувства.
Любовта е море, в което с вливат реките на миналото,
настоящето и бъдещето. На доверието, верността и
усещането да си нужен.
Море от любов.
Явор Перфанов
"Думите цъфтят през всички сезони"
Няма коментари:
Публикуване на коментар