Пролетта е като младостта. Пълна с енергия и сила, тя носеше чувство на щастие в човека. Красотата й бе в непокорните цъфнали цветове, които не слушаха спокойните и улегнали дървета, а обличаха короните им, дори и да знаеха, че могат да измръзнат. И те като младите хора, нямаха търпение да се покажат на света. Да растат. Живеят така, сякаш се страхуваха да не изпуснат нещо от този толкова динамичен свят. Когато беше топло, тревичките гордо изправени, се стремяха да достигнат своите големи братя, храстите. Не се интересуваха от това, че бодлите пречат и не допускат хората. И че ги обричаха на самота. Вълнуваха се само от топлината на слънцето. Птичките пееха на воля и издаваха своето местоположение, без да се страхуват, че враговете им може да ги намерят и изядат. Снеговете са стопени и реките носеха своите спокойни води. А когато беше студено, тогава цветовете по дърветата се свиваха, задържали по една капка роса, като сълза, която им напомняше за слънчевите лъчи. Тревичките бяха полегнали, почти целунали земята и въпреки младостта си, имаха възможност да видят калта. Птиците търсеха подслон, оставили песните си някъде в нотните петолиния на бодливите храсти, които ги пазеха до някой топъл ден. Но дори и студено, беше тихо, в очакване на слънчевите дни. Вятърът беше гост, който идваше без покана и разказваше спомени за зимата.
Пролетта беше любим сезон на Ивайло. Млад и пълен с енергия, той не се страхуваше от студеното време. Обичаше топлината на слънчевите лъчи, но също така харесваше и дъжда. Работата му беше тежка, но му доставяше удоволствие, защото се беше влюбил в динамичния начин на живот. Заспиваше изморен и нямаше търпение да свърши нощта, да пие кафе и да излезе, да види колегите си, да работи. А през деня, беше нетърпелив, искаше да приключи и да се срещне с приятелите си. Не се чувстваше изморен и преди да се прибере в своя дом, той се разхождаше.
В една дъждовна мартенска сутрин, Ивайло се събуди и си направи кафе. Излезе на терасата, лъхна го студен вятър. Младият мъж се усмихна. Несъзнателно кроеше планове за свободния си ден. Работата му беше на открито и когато валеше дъжд, почиваше. Неговите приятели бяха заети и той реши да се разходи сам. Взе чадъра си и заключи пътната врата. Младостта не обичаше домашният уют. Тя харесваше предизвикателствата на света и неговите изненади. Ивайло вървеше по тротоара към центъра на града. Поглеждаше към витрините на все още затворените магазини, а отвътре му се усмихваха манекени с нови дрехи. Те му носеха настроение, въпреки че нямаха души, сигурно бяха повече хора от живите. Не задаваха въпроси, не казваха излишни думи, каквито бяха, такива се показваха. Една кола, мина бързо през локва и опръска младия мъж, сякаш да потвърди това, къде е човешкото. Ивайло се разминаваше със забързани хора, които криеха лицата си под чадърите и шляпаха толкова еднакви във водата по тротоарните плочки. Никой не се интересуваше за другите, всеки гледаше да е на сухо и да стигне там, накъдето беше тръгнал.
Младежът вървеше бавно, нямаше за къде да бърза. Между два магазина имаше стълби към вход на кооперация. На първото стъпало беше седнал възрастен мъж. Ивайло се спря, погледна го и се учуди. Имаше нещо в очите на стареца, което го отличаваше от просяците. Такава топлина и светлина излъчваха, че само добър човек, можеше да разбере, че това не е и клошар. Младият мъж се почувства неловко, усмихна се и каза:
-Добро утро! Студенко, а уж март.
-Да! Мартенско време, вчера беше топло, а днес...
Ивайло искаше да каже нещо, но думите му се спряха някъде в гърлото. Той погледна наляво, после надясно, видя една баничарница и тръгна към нея. Купи две банички, спря и до автомат за кафе. Пусна монети, взе си кафето, изчака за още едно и се върна при стария човек. Чудеше се, как да му предложи закуска, без да го обиди. Затова, подаде първо чашката с кафе. Старецът го погледна и каза:
-Момче, как се казваш?
-Ивайло.
-Аз не съм просяк, Ивайло. Видях, че скри другата баничка. Мога да си купувам храна сам. Имам си пенсийка. И кафе мога да си взема. Но няма да ти откажа. Имам нужда да си поговоря с някой, а какъв по-приятен повод от едно кафе?
Младежът се усмихна, прибра и своята закуска в джоба си и запали цигара. Отпи глътка от пластмасовата чаша и попита:
-А, не ти ли е студено, толкова рано?
-Не, моето момче! - отговори възрастният мъж. - тук е по-топло отколкото у дома. Там синът и снахата все се карат, а аз се чувствам излишен. Уж ми казват, че не преча, но скандалите им са все за пари, за място. И за това съм тук. Да не преча. Да подишам въздух. Да виждам много хора, които хем да не познавам, хем да не съм самотен. А ако знаеш само, колко хубав може да е живота. Пролет е. Нали обичаш този сезон?
В очите на Ивайло сякаш изгря слънце. Блясъкът на лъчите изтегли двете крайчета на устните му в широка усмивка и той каза:
-Разбира се, любим сезон ми е!
-Да, момчето, ми! Личи си отдалеч. И аз харесвам зараждащият се живот на дърветата, на цветята. Пролетта ни дава енергия, която ни прави способни да обичаме. Бях учител и раздавах тези мои емоции на всички ученици. Толкова щастливи дни, толкова красив живот. Ако го нямаше злото, тогава...
Старецът наведе глава. Сякаш гледаше нелъснатите си скъсани обувки. Ивайло също ги погледна. Зачуди се, дали толкова бяха заети близките на този човек, че да не обърнат внимание на вида му. На това, как се облича. И дали изобщо забелязват, когато го няма покрай тях, в домът, който може би той им беше построил. Младият мъж докосна с ръка брадичката на стареца, повдигна главата му и видя в очите му капчици сълзи. бяха разхвърляни около зениците му като камъни, с които е бил удрян от най-близките си хора. Чак сега Ивайло обърна внимание на вехтите дрехи на възрастният човек. Чисти, но скъсани, те показваха живота такъв, какъвто е. Дрехите са здрави и чисти, когато човек е млад и може да се грижи за себе си, остарее ли, изглежда смешен.
Ивайло хвърли чашката в коша за боклук, помогна на стареца да се изправи и каза:
- Хайде да идем да пием по един чай някъде на топло, искаш ли? Аз почивам днес, хем да си приказваме, хем да минава времето.
Двамата мъже тръгнаха по тротоара. Беше студено. Ивайло видя едно заведение, което с черните си стъкла, сякаш правеше топлината вътре недостъпна. Влязоха, поогледаха се. Имаше хора, насядали около масите. Добре облечени, с хубав външен вид, те пиеха кафета и си говореха. Оглеждаха се, като че ли да видят кой как е облечен, кой какво си е купил. Кой какво си е поръчал. Ивайло даде път на стареца, да върви напред. Сервитьорка бързо се приближи до двамата, изгледа пенсионера и каза:
-Всички маси са запазени, след малко ще идват клиенти, няма места.
Възрастният мъж погледна Ивайло, усмихна се. Усмихна се и младежът. Двамата излязоха навън. Спогледаха се отново и в един глас казаха:
- Ако го нямаше злото, тогава...
Беше пролетен ден. Непостоянно време. Днес беше студено, утре може би щеше да е топло.
Ако го нямаше злото, тогава този свят, щеше да е едно красиво място за живот и за стареца, чиито изгреви и залези са преброени, и за Ивайло, чиято младост щеше да е щастливо изживяна.
Явор Перфанов
от сборника "Лъжичка сол, лъжичка захар"
Няма коментари:
Публикуване на коментар