Отива си един сезон,
и с него си отива тишината.
Бе гост сред моя скромен дом,
но време е. Отварям й вратата.
Изпращам я с целувка и " Прости ".
Така обичах да сме двете.
В душата ми Любов гори -
животът ми поднася цвете.
Приемам го и пролетта
се ражда в моите зеници.
Отдавна мина младостта,
децата ми са вече птици.
Отива си един сезон,
а с него си отива нещо мило,
което търси някъде подслон
и вече много ме е променило.
Обичам да съм тишина,
прегръщам с обич светлината.
За обикновените неща
раздавам си докрай душата.
Събуждам се. Нима е сън?
Дано отново се повтори!
Минава времето и звън
за истината проговори.
Вратата е отворена отново
и гостенката се завръща.
Домът ми неин е подслон,
отново нежно ме прегръща.
Запяват птици и небето
излъчва нежна светлина.
Това е знак и осъзнавам,
че пак съм тишина ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар