Кървавочервеният диск на слънцето надникна иззад хоризонта. Чернилката на нощта избледня, оттегли се протяжно, отстъпвайки своето място на деня. Студ бе сковал земята.
Слънцето бавно отскочи и се заплете в заскрежените клони на дърветата. Искаше да стопли премръзналото телце на малката кибритопродавачка. Потърси я, но видя само нейната настръхнала от студ душица, вселила се в малкото телце на кацналото върху близкото дърво врабче.
„Хубаво е да си дете.“ – мислеше си Лена, застанала на остъкления балкон. – „Наивна, чиста душица. Гледа света с широко отворени очи и му се възхищава. Добрината струи от очите му. Навсякъде вижда вълшебства. Няма злоба, няма завист. Вярва в приказки и приказни герои. После расте и… – родители, училище, живот – малко по малко му открадват всички илюзии. Светът вече не го възхищава, светът го ужасява. Детската наивност изчезва, замествана все повече от житейските „мъдрости“ на възрастните. Омерзен от лицемерието, пошлостта, лъжите, притворството…, човек за жалост накрая свиква с ежедневното им присъствие. Къде са приказките? Къде са приказните герои?“
Лена гледаше през прозореца усилията на слънцето да стопли света. Отсреща накокошиненият от студ врабчо тъжно гледаше нея.
С времето Лена се беше научила да гледа света с широко затворени очи. Така успя да запази детския възторг от природата, слънчевото си настроение, любовта си към живота, очакването на вълшебствата… Така си почива – зарежда се с бягство в детството. Най-хубавото в живота човек вижда, когато затвори очите си. Тогава и преживява с всички свои сетива.
Лена отвори прозореца и повика врабчето: „Ела, Сивушко, ще ти дам трошици!“ – и подаде пълната си с трохи и просени зрънца шепа навън. Врабчето я гледаше недоверчиво.
Изсипа ги върху перваза и затвори прозореца. Отдръпна се навътре в стаята. Сивушко долетя, запърха с крилца, огледа перваза и изхвръкна. Кацна на своето клонче, полюля се малко, набра кураж и отново долетя. Този път кацна на перваза и клъвна лакомо 2-3 трошици. Погледна я първо с едното, а после и с другото си оченце. Очите му – черни мъниста, я гледаха с любопитство и благодарност.
Гладно беше, личеше му. Но отлетя нанякъде. След малко долетя отново, водейки със себе си още премръзнали душици на отишли си от този свят гладни сирачета. Искаше да сподели трапезата си с тях. Човчиците им бързо ометоха всичко от перваза. Отвори внимателно прозореца. Всички хвръкнаха, само Сивушко остана, гледайки я с надежда и доверие. Остави още няколко шепи зрънца и трошици. Врабчетата се върнаха и радостно зачирикаха.
Лена си спомни как на пролет затваря очи, замълчава и чува как жадното за слънце стръкче тревица разбутва изсъхналите ланшни листенца, показва нослето си изпод тях, поема си дълбоко дъх, разперва ръчички от щастие и започва да пее възхвала за прекрасния живот. Вслушва се през зимата и чува прекрасния валс, под звуците на който снежинките, хванати за ръце, танцуват под лунните лъчи. Вслушва се със затворени очи насред полето и чува жуженето на отрудените пчелички, събиращи неуморно цветен прашец и нектар, за да ги преработят в златист, вкусен мед. Чува тропота на хиляди мравешки крачета, щъкащи насам-натам в събиране на зимнина.
Тя се усмихна на мислите си, погледна още веднъж Сивушко, усмихна му се и каза: „Сега ще затворя прозореца, Сивушко, но ти не си отивай. Ти си моето Коледно чудо. Зарадва ме, като доведе и приятелчетата си. Сега ща ви направя къщички и че ги окача да дървото отсреща. Коледа наближава. И вие сте Божии създания и имате нужда от малко топлинка, храница и внимание. А и така ще сте близо до мен и с чуруликането си ще ме събуждате сутрин. Ще ни е хубаво заедно. Вие сте моето чудо, а аз ще съм вашето. Не, Сивушко. Не съм луда. Просто съм запазила детето в себе си.
„Няма по-добър начин за релакс от потапянето в детската искреност и чистота“ – помисли си Лена и започна да майстори къщичка за Сивушко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар