ДЕНЯТ НА БЛАГОДАРНОСТТА
От Вещерския час от 0:00 до 3:00
Последният четвъртък от ноември - Денят на благодарността.
Есента бавно преливаше в зима.
Прекрасните златни, червени и зелени оттенъци от природната палитра преминаваха в сиво и черно. Тук-таме се срещаше все още по някой самотен, красив лист по голите клони на дърветата, но суровият студен вятър бързаше да го свали на земята. А там разкошният многоцветен килим от есенни листа се превръщаше в кал. Всичко бавно замираше в очакване на ледената зимна прегръдка.
Погледнах вълшебното си огледало.
То ми показа горски пейзаж от късната есен. Мрачна, мъглива гора без пътеки, дървета с голи клони и разпръснати големи камъни между тях.
Не ми се летеше и се почудих защо трябва да отида там в този ден... И не беше никак близо - 8000 мили до горите на Пенсилвания.
Качих се на метлата и затворих очи. Не виждах нищо, само чувствах небето, звездите, тъмната маса на океана...
Не след дълго вече седях на един камък в гората.
Замислих се на кого да благодаря.
Първо на баба ми, която ме е отгледала и възпитала в ценностите, съдържащи се в десетте Божи заповеди. На мама, която ми подари мечтания албум, на Рембранд с посвещението да разбирам, обичам и създавам изкуство.
И на Онзи, който ми посочи Пътя.
Не в живота, а извън реалността.
Между дърветата се появиха сенки на индианци. Та тази гора всъщност си е тяхна. Винаги е била и ще бъде!
Въздухът стана кристален. Точно като фантомния кварц и в него видях танцуващи, малки колкото едно мое пръстче, феи, които ме поздравиха за добре дошла.
А после видях един приятел от София, който в едната си ръка държеше чаша с кехлибарено питие, а на другата му беше кацнал бял папагал.
Внезапно папагалът проговори.
Но не... това беше вик на друга птица.
И съвсем реален.
Затичах се по посока на птичия болезнен вик. В ниските трънливи храсти между камъните се беше оплело едно соколово крило и от него капеха като малки рубинчета капки кръв.
Извадих атамето си и разсякох тръните.
Соколът размаха раненото си крило, погледна ме с мънистените си очи и отлетя в мъгливото сиво небе.
Денят на благодарността!
Трябваше да нахраня някой гладен, а вместо това спасих една птица!
Благодарна съм, че можех да летя като нея. Летенето не е само вяра, а и начин на мислене. Магически, свръхестествен.
Огладнях.
С какво ли са се хранели индианците?!!
Обърнах глава. Зад мен имаше цяла поляна с челядинки, които протягаха шапчиците си към мен.
Горски челядинки!
Прекрасни на вкус!
Но все пак какво правех в тази гора?
За какво ме беше пратил тук Господарят на огледалния свят?
Тръгнах из гората.
Скоро стигнах до малка дървена къщичка сякаш излязла от страниците на някоя книга за приказки.
Влязох вътре.
(Продължава)
В огромна камина весело пламтеше огън. Около него пиеха червено вино и се смееха хора, а по - навътре един мъж печеше пуйката на благодарността.
Колко ли хиляди пуйки се печаха в този момент за тоя Ден на благодарността!!!!!
Вгледах се в мъжа и разпознах в него човека, за когото мислех напоследък. Разбрах и защо съм тук.
За да видя дали е щастлив и доволен от живота. Без мен...
О, дааа!
Беше щастлив!
Много щастлив!
Имаше всичко, към което се беле стремил и дори не се бе надявал.
Дори и повече.
Застанах до него и погледнах в очите му. Дали да му се обадя?
Да му кажа че съм тук, на хиляди км от София?
За да разбера една истина...
Не. Нямаше смисъл.
Всеки си имаше своя път в живота, а нашите дори не бяха успоредни, а перпендикулярни без точка на пресичане.
Но той ме усети...
Или може би мислеше за мен в тази минута.
Ела да вечеряш с нас - промълви той сякаш на пуйката.
Бях станала от плът и кръв за няколко секунди, може би от силата на преплитането на мислите.
Включих метлата на четвърта, най-високата скорост и когато се озовах в черното небе, долавяйки тихия тътен на океана и докосвайки студените бледи лъчи на звездите, на възраст милион години, разбрах, че това е моят истински свят, в който няма място за човешки чувства като любовта.
***
гледка от Пирин планина,
снимка: Деси Цветкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар