И аз, както повечето хора, си мислех, че да си добър е лесно. Че стига да докоснеш някой, да го изслушаш, да го обикнеш и той да може да разчита на теб. Но се оказа, че не е достатъчно да носиш топлина и да я раздаваш. Трябваше празното място да се запълни с любов и обич от всеки, който си стоплил. Домът ми беше близо до центъра на града. Бях се постарал да го подреждам всеки ден. Той блестеше от чистота. Това беше сърцето ми. Мястото бе удобно и който влизаше в него се чувстваше уютно. Не заключвах входната врата. Всеки беше добре дошъл. Понякога се събираха много хора, понякога бях сам у дома. Беше слънчев ден. Отново имах гости. Почерпих ги с добри думи. Те ми носеха за подарък своите проблеми. В единия ъгъл на сърцето ми имаше ракла. Беше обкована с добри мисли. В нея държах топлината, останала ми в наследство от моите родители. Отключвах я само, когато имах гости. Давах им от нея и заключвах. В същия този ден, не можах да намеря ключето. Някой го беше откраднал. Натъжих се. Какво щях да подаря на хората? Как щях да живея без топлина? Нима този който ми го открадна е искал да не мога да съм добър? Беше го яд ли? Изпратих гостите и се прибрах там, където вече беше започнало да става студено. Свит в ъгъла до раклата, аз си мислех, дали добротата не бе станала отживелица. Дали не беше признак на глупост, а аз наивно да съм вярвал в нея. Не можех повече да стоя на студено. Излязох да търся ключар. Навсякъде ми отказваха да ми направят ключе. Било от стара ключалка и отдавна не се изработвали. Дори ми се смееха, че съм се занимавал с антики. Стана ми мъчно. Прибрах се в студения дом. Не ми се ядеше. Легнах. Тъкмо се бях унесъл и някой почука по вратата. Отворих и видях най-добрия си приятел. Той никога не ми искаше нищо, идваше рядко и не говореше много. Изслушваше ме и си тръгваше. Не ми се сърдеше, че съм го пренебрегвал заради стотиците случайни хора. В този ден, той беше усетил, че нещо е станало с мен. Нямаше хора около моя дом, всички ме бяха изоставили. Уплашил се и тръгнал към сърцето ми. Разказах му всичко. Той се усмихна и каза:
- Мама и тате бяха добри хора. Те ми оставиха две ракли, пълни с топлина. Ще ти дам едната.
Зарадвах се. Качихме моята на тавана, където държах спомените си. Изметох ъгъла и там сложихме тази, която приятелят ми подари. Стоплих си ръцете и го прегърнах. Заключих раклата. Вече не раздавах топлина, а живеех с нея.
Защото не тълпата е важна, а тези, които са до мен.
Явор Перфанов
Бримките на живота - сборник с къси разкази
Няма коментари:
Публикуване на коментар