Свалих с теб тежката, но копринена бродирана бойна броня на Зейна, скъпи. Избърсах солта от миглите си, които боядисах с мастилото на изгоряло клонче. Чувствах се толкова лека и наивна, като коприна, с повече вятър около мен.
Не е ли много студено?…
Потръпнах, дойдох на себе си!
Крака, освободени от дебели обувки, усетих как вятърът ги поздравява; Нокътят на десния ми крак ми намигна, под въздействието на слънчев лъч...
И той ме попита сякаш колебливо, не трябва ли да бягаме? Разпръсквайки сиянието си около нея и в очите ми; Не трябва ли пак да бягаме, имаме ли време да се насладим на светлината?
Да оставим ли да ни стопли или да оставим тези крака да тичат отново...
И аз му намигнах - оставаме, забавляваме се, пускаме лагер...
Колко красиво чуруликат птичките, присвих очи, тъкмо разбрах как ухае гората...
Явно имаше много доволни от решението. Конят ритна графитния камък под него със стремето на крака си. Благодаря ти скъпи, гората е красива и животът си тананика песента...
Благодаря!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар