Рибите, разказ от Десислава Иванова

Разказ по действителен случай

       Обичам планината.

       Обичам я през всичките й сезони.

       През пролетта, когато напъпват листата на дърветата и почва да диша със зелените си гърди.

        През лятото, когато дава синята си прохлада от върховете и езерата на зажаднелите за тишина, спокойствие и чист въздух хора, бягащи от безкрайната пустиня на стреса.

        През есента, когато не можеш да откъснеш очи от огромното златисто пано на природният художник, с втъканата палитра на огъня - от бледожълтото като Луната до искрящото червено на кръвта.

         През зимата - със снежната белота на чистотата, нетърпяща оскверняване.

         Най-много обичах да се изкачвам нагоре по тесните каменисти пътеки.

          Къпините и боровинките, растящи край тях, утоляваха жаждата ми.

          И почивката - легнала в тревата 

да гледам кулите на облаците, рушащи се и изграждащи се всяка секунда.

           Едно лято се записах на екскурзионно летуване в Добринище.

            Забравих за София веднага, за смога и тълпите от хора, и се наслаждавах на величествените борове. Само за тях нямаше сезони. Те винаги бяха зелени.

           На един час път нагоре в планината се намираше хижа "Добринище".

           Пихме чай там, а после решихме да се разходим и по-нависоко.

            Пътеката беше стръмна и тясна и се виеше все по-нагоре и все по- нависоко.

            От двете й страни боровете изглеждаха като стражи. На места беше кална от липсата на светлина и отчетливо се виждаха отпечатъците от следите на глигани.

            Страхът пропълзя през тялото ми. И другите се стреснаха. Никой не искаше среща с огромното диво прасе. Решихме да повървим още десетина минути и да се връщаме.

              Пътеката внезапно се разшири и след стотина метра видяхме прекрасно малко езеро, обрамчено с камъни.

                 Вътре, плувайки и радвайки се на животворните лъчи на слънцето, показваха сребристите си коремчета риби. Не бяха много, може би около двадесет.

                 Седнахме всички за почивка на ръбовете на камъните.

                 Но човекът е хищник -зъл и безпощаден.

                 И докато аз се радвах на играта на рибите, мъжете от групата потопиха ръцете си във водата. Рибите доверчиво заплуваха към тях и след малко езерото опустя.

                  ... Вечерята беше прясно уловена планинска пъстърва. Хищникът човек дъвчеше предоволен. 

                  Само аз не можех и да си помисля да хапна и хапка.

                   Моята солена сълза се сля със солената сълза от окото на мъртвата пъстърва в чинията ми.

снимка от Несебър, Деси Цветкова