Лумпени денем, мародери нощем,
бродят по земята, мачкат й костите,
късат й снагата в сетните мощи.
Ехидно се кланят, неуки и прости.
Родината страда, по шевовете се огъва,
и младите хора прокудени скитат.
"Немили-недраги", животът ги спъва,
по-слънчев свят търсят, разпитват.
Душата им тъжна, джобовете пълни,
в очите им рани от хиляди сълзи.
Уж бъдеще светло, а пък то - тъмно.
И все към дома си болезнено бързат.
Броят си минутите, изгнаници клети,
и всяка ваканция прелитат към къщи.
И чудо очакват, същински поети.
Да има в родината хляб насъщен.
