Той гледаше звездите денонощно,
Местеше своето столче,
Така че да може да вижда изгрева,
И понякога го гледаше по 24 пъти.
Поливаше своята роза.
Кокетна, нетърпелива, претенциозна.
Един кратък ден той тръгна.
Обиколи съседните планети.
Срещна крале, пазители на нощните лампи,
Всякакви възрастни.
Най-дълго се задържа на Земята.
Там срещна пустинната лисица.
Потъват ръцете на вятъра
в бездната на тишината.
Той вдишва аромата на пустинната роза,
само тя е способна
да предизвика мираж.
И се сеща за дома.
Невидимата истина е,
че просто трябва да обичаш своята роза...
